Антъни Райън - Кръвна песен

— Лорд Вейлин — каза Ал Телнар, когато Вейлин се приближи да ги приветства.

— Милорд.

— Разрешете да ви представя лорд Мерулин Нестер Велсус, Велик прокурор на Алпиранската империя, понастоящем действащ като посланик в двора на крал Янус.

Вейлин се поклони на високия мъж.

— Прокурор, така ли?

— Лош превод — отвърна Мерулин Нестер Велсус, говореше езика на Кралството почти съвършено. Тонът му бе хладен, а очите му оглеждаха Вейлин със зоркостта на хищник. — По-точно казано, аз съм Инструментът на имперското правосъдие.

Вейлин не бе сигурен защо се разсмя, но му трябваше известно време, докато смехът му утихне. Накрая стана сериозен и се обърна към Ал Телнар.

— Доколкото разбирам, имате кралска заповед за мен?

— Ясни ли са ви тези заповеди, милорд? — Ал Телнар беше нервен, на горната му устна лъщеше пот, а ръцете му бяха здраво стиснати на масата пред него. Но явното му задоволство, че участва в такъв значим момент, изглежда, надвиваше всякаква тревога, която би могъл да таи относно доставянето на въпросните заповеди на толкова опасен човек.

Вейлин кимна.

— Съвсем ясни. — Намираха се в съвещателната зала на Търговската гилдия и единственият друг присъстващ беше високият алпирански Велик прокурор. Липсата на свидетели бе подразнила Ал Телнар и го накара да се поинтересува къде е писарят, който трябваше да документира срещата. Вейлин не си направи труда да отговори.

— Разполагам с кралската повеля в писмен вид. — Ал Телнар взе една кожена чанта и извади от нея пачка листове с кралския печат. — Ако желаете да…

Вейлин поклати глава.

— Чувам, че кралят не бил добре. Той лично ли ви даде тези заповеди?

— Ами… не. Принцеса Лирна беше назначена за управител, само докато кралят се възстанови, разбира се.

— Но болестта му не му пречи да издава заповеди?

— Принцеса Лирна ми прави впечатление на много съвестна и предана дъщеря — намеси се лорд Велсус. — Ако това ще е някакво утешение за вас, забелязах явната ѝ неохота, докато ни съобщаваше повелята на баща си.

Вейлин не успя да сдържи смеха си.

— Някога играли ли сте на кешет, милорд?

Велсус присви очи, стисна ядно устни и се приведе над масата.

— Не разбирам какво имаш предвид, невеж дивако. И не ме интересува. Твоят крал ти праща заповеди. Ще им се подчиниш ли, или не?

— Кхъм — прочисти гърло Ал Телнар. — Принцеса Лирна ме помоли да ви предам вест за баща ви, милорд. — Запъна се, като видя погледа на Вейлин, но храбро продължи: — Изглежда, той също не е добре, мъчат го различните болести на старостта, така ми казаха. Но тя искаше да ви уверя, че прави всичко по силите си да го крепи. И се надява да продължи да го прави.

— Знаете ли защо е избрала вас, милорд? — попита Вейлин.

— Предполагам, че е забелязала добрата ми служба…

— Избрала ви е, защото няма да е никаква загуба за Кралството, ако ви убия. Излезте и чакайте отвън. Имам работа с лорд Велсус.

Останал сам с алпиранския Велик прокурор, Вейлин можеше да усети омразата му като огън: очите му горяха от нея. Ал Телнар може да се бе наслаждавал на важността на момента, но Вейлин виждаше, че лорд Велсус не се интересува от историята, а само от правосъдието. Или пък от отмъщението?

— Казаха ми, че бил добър човек — каза Вейлин. — Надеждата.

Очите на Велсус проблеснаха и гласът му изстърга:

— Никога няма да разбереш величието на мъжа, когото уби, огромните мащаби на онова, което ни отне.

Вейлин си спомни недодяланата атака на мъжа с бялата броня, сляпото му пренебрежение към собствената му безопасност, докато се носеше към смъртта си. Дали това беше величие? Храброст, да, освен ако не бе разчитал на прословутата божия закрила. Както и да е, яростта на битката не оставяше много място за възхищение или размисъл. Надеждата беше просто още един враг, който трябваше да бъде убит. Той съжаляваше за това, но все още не можеше да открие никакво чувство на вина в спомена, а кръвната песен винаги бе мълчала по този въпрос.

— Започнах тази война с четирима братя — каза на Велсус. — Сега единият е мъртъв, а другият загубен в мъглите на битката. Двамата, които остават… — Гласът му заглъхна. „Двамата, които остават…“

— Не ми пука за братята ти — отсече Велсус. — Милосърдието на императора ми причинява истинска мъка. Ако зависеше от мен, щях да одера живи всички в армията ти и да ги натиря в пустинята като храна за лешоядите.

Вейлин го погледна в очите.

— Ако бъде направен и най-малкият опит да се възпрепятства свободното изтегляне на хората ми…