Антъни Райън - Кръвна песен

Френтис кимна и пришпори коня си. Разузнаваческият отряд го последва. Вейлин ги гледаше как яздят на запад и се опита да пренебрегне тихите неспокойни трели на кръвната песен.

Нощта дойде, а още нямаше и следа от Френтис. Вейлин чакаше на бойниците над портата и се взираше към пустинята, като продължаваше да се диви колко чисто е небето тук. Неизброимо множество звезди блестеше над черните нощни пясъци.

— Тревожиш се за него. — Шерин се появи до рамото му и пръстите ѝ докоснаха за миг ръката му, преди тя да пъхне ръце под робата си.

— Той е мой брат — отвърна Вейлин. — Капитанът още ли спи?

— Като бебе. В доста добра форма е за човек, който е прекарал дни в пустинята без капка вода.

— Не се приближавай много до него, когато се събуди. Ще е бесен.

— Той страшно те мрази. — Гласът ѝ бе натежал от съжаление. — Всички тези хора те мразят, въпреки онова, което си направил за тях…

— Аз убих престолонаследника на империята им и докарах чужда армия в града им. А може би и Червената ръка. Нека ме мразят, заслужил съм си го.

Тя пристъпи по-близо и хвърли предпазлив поглед към близкия страж, който, изглежда, се интересуваше повече от пясъка под ноктите си.

— Каменоделецът се възстановява, но сънят му е неспокоен, изгарянията още му причиняват болка. Притъпявам я, доколкото мога, но той продължава да бълнува насън, предимно на езици, които не съм чувала никога, но от време на време минава и на нашия език. — Погледът ѝ беше напрегнат, питащ. — Някои от нещата, които казва…

Вейлин повдигна вежда.

— Какво казва?

— Говори за някаква песен, за певци, за жив вълк, издялан от камък, за зла смъртоносна жена, а също и за теб, Вейлин. Може да са просто безсмислици, бълнувания и сънища, породени от лекарствата и болката, но ме плашат. А знаеш, че аз не се плаша лесно.

Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си, без да обръща внимание на тревожния поглед, който тя хвърли към стража.

— Добре де, какво значение има? — попита я.

— Ами твоето положение, твоята роля тук?

— Нека се бунтуват, нека даже ми отнемат командването, ако искат. — Беше повишил глас, така че стражът да го чува, макар че сега той проявяваше силен интерес да гледа навсякъде другаде освен към него. Ако разбираше нещо от войнишки клюки, до сутринта из цялата казарма щеше да се говори за това. Вейлин откри, че не му пука.

— Стига. — Тя се отърси от ръката му, смутена, но също така и едва потискаща смеха си.

Стражът прочисти гърло. Вейлин се обърна и видя, че сочи към пустинята.

— Отрядът се връща, милорд.

Вратите се отвориха, за да пропуснат разузнавачите, които влязоха в уморен тръс. Вейлин се разтревожи, щом видя, че Френтис не е сред тях.

— Алпиранската армия беше на по-малко от десет мили от Унтеш, когато я открихме, милорд — обясни сержант Халкин, заместникът на Френтис. — Брат Френтис реши да препусне и да предупреди принц Малциус за опасността. Заповяда ни да се върнем тук и да ви донесем вестта.

Вейлин стисна за миг ръката на Шерин, тръгна към конюшните и подвикна през рамо:

— Извикайте брат Баркус и брат Кейнис!

— Е, това е положението — каза Баркус.

— Умно — промърмори Кейнис. — Изглежда, не сме оценявали по достойнство този алпиранец.

Гъст стълб дим се издигаше от град Унтеш, за да омърси утринното небе. Стотици трупове осейваха земята пред стените, където стълби бяха опрени в бойниците като струпани на клада подпалки. През пушека Вейлин можеше да види развяващо се на вятъра знаме, с кръстосани черни саби на червен фон — същото, което бе видял и при оазиса. Алпиранският военачалник се беше отказал от обсадата за сметка на всеобщ щурм, понасяйки ужасни загуби, за да върне града под властта на императора. Унтеш беше паднал. Принц Малциус и Френтис бяха мъртви или пленени.

„Аз съм убиец…“

— Трябва да скрием това от хората — каза Кейнис. — Ефектът върху бойния им дух…

— Не — отсече Вейлин. — Ще им кажем истината. Те знаят, че не бих ги излъгал. Доверието е по-важно от страха.

— Може и да се е измъкнал — предположи Баркус, макар че в тона му нямаше убеденост. — Да се е добрал до някой кораб.

Вейлин затвори очи и се опита да успокои мислите си, да прати кръвната песен напред, както бе направил, когато бе загубил Дентос в пясъчната буря. Нотката бе равномерна, нетрепваща и не намери отговор.

— Няма го там — прошепна и в гърдите му избуя надежда. Беше му минала полубезумната мисъл да изчака до стъмване, а после да се прехвърли някак през стените и да потърси Френтис, макар отлично да съзнаваше, че най-вероятният изход ще е бърза смърт. „Само че щом не е там, къде е? Той не би изоставил принца.“