Антъни Райън - Кръвна песен

— Обичам те — каза Вейлин и прокара пръсти през косата ѝ. — Винаги съм те обичал.

Тя се сгуши в него, ръката ѝ опипваше твърдите мускули по гърдите и корема му.

— Наистина ли? След толкова години раздяла?

— Не мисля, че такава любов може да избледнее. — Той стисна ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. — Черната твърд. Те… нараниха ли те?

— Само ако ужасът е вид мъчение. Прекарах там само една нощ, но нещата, които чух… — Тя потрепери и той я целуна по челото.

— Съжалявам, трябваше да знам. Думите ти сигурно са имали голяма тежест, щом са разтревожили така краля и аспект Тендрис.

— Тази война е нещо повече от обикновена грешка, Вейлин. Тя омърсява душите ни. Противоречи на Вярата във всяко отношение. Трябваше да говоря. Никой друг не дръзваше, дори аспект Елера, макар че я умолявах да го направи. Така че заставах насред пазарните площади и крещях това на всеки, който желаеше да ме изслуша. За моя изненада някои наистина ме слушаха, особено в бедняшките квартали. Записваха думите ми и ги размножаваха с онова ново устройство с мастило и дъски, което използва Третият орден. Раздаваха се все повече памфлети, в които пишеше неща като „Сложете край на войната и спасете Вярата“.

— Звучи добре.

— Благодаря. Бяха им нужни две седмици, докато дойдат да ме приберат. Брат Илтис и хората му нахълтаха в Дома на ордена с кралска заповед за арестуването ми. Както вече забеляза, брат Илтис не е най-милият човек на света и му достави голямо удоволствие да ми обясни подробно какво ме чака в Черната твърд. Цялата онази нощ лежах будна и слушах писъците. Когато вратата на килията се отвори, едва не припаднах от страх, но беше принцеса Лирна. Носеше чисти дрехи и кралска заповед за освобождаването ми под нейна опека.

„Лирна. Интересно каква ли хитрост се крие зад това?“

— Значи съм ѝ длъжник.

— Аз също. Толкова добра и храбра душа се среща рядко. Тя се погрижи да получа всичко, което ми е нужно, хубава собствена стая, книги и пергамент. Прекарахме дълги часове в разговори в нейната тайна градина. Знаеш ли, мисля си, че е самотна. Когато получих съобщението ти и си тръгнах, тя дори се разплака. Между другото, каза да ти предам горещите ѝ поздрави.

— Много мило от нейна страна. — Вейлин изпитваше остро желание да смени темата. — Какво ти предложи той? Янус имам предвид. Знам, че със сигурност се е опитал да те впримчи в някаква сделка.

— Всъщност го видях само веднъж. Гвардейският капитан, Смолен, ме отведе в стаята му. Из града и двореца се носеха слухове, че напоследък не бил добре, и това се виждаше ясно като бял ден по сивотата на кожата му и начина, по който плътта висеше върху костите му. Може би е от напредването на възрастта, съпроводено с някаква тежка болест. Предложих да го прегледам, но той каза, че си имал предостатъчно лекари. После се втренчи в мен и ми зададе само един въпрос. Когато му отговорих, се засмя и каза на капитана да ме върне в покоите на принцеса Лирна. Смехът му бе тъжен, изпълнен със съжаление.

— Какво те попита?

Тя се размърда, надигна се на колене и чаршафите се свлякоха и разкриха слабичката ѝ фигура. Очите ѝ блестяха и той осъзна, че плаче.

— Попита дали те обичам. Отвърнах му: „Да“. И е вярно. — Ръцете ѝ помилваха лицето му с треперещи пръсти. — Обичам те. Трябваше да замина с теб, когато ме помоли преди толкова много години.

На сутринта, когато се събуди след Клането на аспектите, след като тя бе спасила живота му.

— Мислех, че е било сън.

— Значи и двамата сме сънували едно и също. — Ръцете ѝ спряха насред милувката и тонът ѝ внезапно се разколеба. — Все още можем да го направим. Вече няма място за мен в Кралството, а имам цял свят за разглеждане. Можем да го видим заедно. И дори да си намерим място, където няма крале, няма войни и хората не се избиват едни други заради вяра, богове или пари.

Той я притегли към себе си и я прегърна, наслаждаваше се на топлината ѝ, вдишваше уханието на косата ѝ.

— Тук има нещо, което трябва да свърша. Нещо, което трябва да стане.

Усети я как се напрегна.

— Ако имаш предвид да спечелиш тази война, трябва да знаеш, че това е глупава надежда. Империята се простира на хиляди мили, от пустинята до замръзналите планини, и в нея има повече хора, отколкото са звездите на небето. Ако се справиш с една армия, императорът ще прати след нея втора, а после и трета.

— Не, не става дума за войната. А за една задача, възложена ми от аспекта. Не мога да избягам от нея, макар че ми се иска. Когато я свърша, сънищата и мечтите ни вече ще са само наши.