Антъни Райън - Кръвна песен

— Той беше син на курва, израснал на място, където всички са го мразили. За него нямаше друга роля на този свят освен да се бие и да умре в служба на Ордена. Но си права — той беше добър човек и заслужаваше по-дълъг живот и по-хубава смърт.

— Защо дойде тук, Вейлин? — Гласът ѝ бе тих, а гневът ѝ бе изчезнал и сега в тона ѝ имаше само тъга. — Тази война ти е противна, виждам го. Уменията ти, също като моите, не са предназначени за това. Ние трябва да служим на Вяра, която защитава хората от алчност и жестокост. А какво защитаваме тук? Какво ти обеща или с какво те заплаши кралят, за да те накара да участваш в това?

Подтикът да излъже, да продължи да се въргаля в тайни, както правеше от години, вече бе отслабнал до тих шепот, човъркащо чувство, че стъпва прекалено далеч по непроучен път, и нуждата да ѝ каже лесно го надви. Ако не можеше да я задържи, поне би могъл да намери някаква утеха, като ѝ повери тайните си.

— Разбрал, че баща ми е станал Отричащ. Мисля, че от сектата на Асцендентите. Каквото и да означава това.

— Ние загърбваме кръвните си връзки, когато се посвещаваме на Вярата.

— Нима? Ти загърби ли ги? Твоето състрадание се е родило някъде, сестро. На онези улици, откъдето идваш, сред бедняците, които толкова усърдно се мъчиш да спасиш. Дали някога наистина загърбваме нещо?

Тя затвори очи, свела безмълвно глава.

— Съжалявам — каза той. — Миналото ти принадлежи само на теб. Не исках да…

— Майка ми беше крадла — каза тя, отвори очи и срещна погледа му, а в тона ѝ прозвуча непознат груб акцент. — Най-добрата джебчийка в квартала. Ръцете ѝ бяха като светкавица, можеше да свали пръстена на някой търговец по-бързо, отколкото змия захапва мишка. Никога не съм познавала баща си. Тя казваше, че бил войник и загинал във войните, но знаех, че е проституирала, преди да усвои занаята. Преподаваше го и на мен, казваше, че съм имала ловки ръце. — Сведе поглед към ръцете си и сви сръчните си тънки пръсти. — Казваше, че съм милата ѝ малка крадла и че на една крадла никога не ѝ се налага да проституира.

— Но се оказа, че не съм такава крадла, каквато си мислех. Един стар дебелак със старата си дебела жена ме спипаха, докато ѝ задигах брошката. Той ме пердашеше с бастуна си, когато майка ми го намушка. „Никой няма да бие моята Шери!“, каза тя. Можеше да избяга, но остана. — Шерин потрепери. — Остана заради мен. Продължаваше да го мушка, когато пристигна стражата. Обесиха я на следващия ден. Бях на единайсет.

Вейлин мълчеше.

— След като я обесиха седнах и зачаках да умра. Не можех да крада повече, просто не можех, разбираш ли? А знаех да правя само това. Без мама нямах занаят. С мен беше свършено. На следващата сутрин една хубава дама в сива роба ме попита дали имам нужда от помощ.

Той не помнеше как е станал и я е притеглил към себе си, но откри, че главата ѝ е отпусната на гърдите му и че тя диша пресекнато и се мъчи да преглътне сълзите си.

— Съжалявам, сестро.

Тя вдиша дълбоко и хлиповете ѝ заглъхнаха. Вдигна лице със слаба горчива усмивка на устните и прошепна:

— Не съм твоя сестра.

А после притисна устни към неговите.

— Вкусът ти — езикът на Шерин играеше по гърдите му — е на пясък и пот. — Тя сбърчи нос. — И миришеш на дим.

— Съжалявам.

Тя се изкикоти тихичко и се надигна да го целуне по бузата, преди да притисне голото си тяло към него и да отпусне глава на гърдите му.

— Не се оплаквам.

Ръцете му погалиха слабичките ѝ гладки рамене и предизвикаха въздишка на удоволствие.

— Вях чувал, че човек трябва да е опитен в това, за да извлече истинска наслада — каза той.

— Аз пък съм чувала, че истинската посветеност на Вярата ще ме направи сляпа за съблазните на такива удоволствия. — Целуна го пак, този път по-дълго, проучваше устните му с език. — Май не бива да вярваме на всичко, което чуваме.

Лежаха заедно от часове, правеха любов с настоятелна, тиха интимност, а Белег бе оставен пред вратата, за да прогонва неканените посетители. Чудесното наелектризиращо усещане за тялото ѝ, притиснато към неговото, милувката на дъха ѝ по шията му, докато се движеше в нея, бяха всепоглъщащи, изумителни. Въпреки скръбта, чувството за вина и знанието какво го чака извън тази стая за момента той беше, може би за първи път, откакто се помнеше, истински щастлив.

Смътната светлина на утрото се процеждаше през кепенците и той можеше да види ясно лицето ѝ, усмивката ѝ на безметежно блаженство, когато се отдръпна от него.