Антъни Райън - Кръвна песен

— Баронът има нужда от помощ. Скоро ще ви настигна.

— Нека аз…

Вейлин се втренчи във Френтис с изражение, което не допускаше спорове.

— Отведи хората си у дома, братко.

Френтис преглътна без съмнение горчивите думи, които се готвеше да изрече, и кимна.

— Ако не се върнеш до два дни…

— Значи няма да се върна и ще търсиш заповеди от брат Кейнис. — Вейлин пришпори Плюй в галоп и се понесе към битката. Усети как конят се напрегна под него в очакване на сблъсъка. Мина по края на гъмжилото и посече няколко непредпазливи диваци, после извъртя коня, когато останалите го връхлетяха, препусна и повтори тактиката, опитвайки се да отклони яростта им достатъчно, за да даде малко отдих на рицарите. — Ерухин Махтар! — крещеше непрекъснато с надеждата, че те знаят какво означава. — Аз съм Ерухин Махтар! Елате да ме убиете!

Думите явно бяха разбрани поне от някои диваци, ако се съдеше по яростта, с която го преследваха и мятаха копия и брадви с понякога обезпокоителна точност. Един показа забележителна бързина, като спринтира след Вейлин при поредния му заход, метна се на гърба на Плюй, вдигнал бойната си тояга, а после се катурна на пясъка със стрела в тялото.

— Мисля, че не бива да се бавим още много, братко! — извика Дентос, изпъна лъка си и пусна още една стрела, докато препускаше редом с него, и някакъв дивак се строполи на земята недалеч от тях.

— Мисля, че те пратих в града — извика Вейлин.

— Не, прати Френтис. — Дентос пусна нова стрела и се приведе да избегне едно копие. — Наистина трябва да се махаме!

Вейлин хвърли поглед към гъмжилото и видя една широкоплещеста фигура в оцапана с червено броня да се отдалечава от битката — баронът бе решил да е последният, който ще се оттегли. Вейлин посочи на запад, двамата извъртяха конете и ги пришпориха да тичат още по-бързо.

Горящите машини хвърляха дълги сенки по пясъка и блясъкът им постепенно отслабваше.

Яздиха на запад до изгрев-слънце, а после завиха на север и слязоха от конете едва когато те започнаха да се олюляват от жегата. Свалиха цялата излишна тежест, захвърлиха ризниците си, но запазиха оръжията и манерките с вода.

— Няма и следа от тях — каза Дентос, като засенчи очи и огледа южния хоризонт. — Поне засега.

— Ще се появят — увери го Вейлин. Поднесе манерка към муцуната на Плюй и той я захапа и я надигна, за да излее съдържанието ѝ в гърлото си. Вейлин не беше сигурен колко още може да издържи конят в тази жега — условията в пустинята бяха жестоки за родено на север животно, което личеше по пяната, покрила хълбоците му, и умореното мигане на обикновено ясните му и подозрителни очи.

— Ако имаме късмет, ще последват дирята на барона — продължи Дентос. — Все пак там са повече хора.

— Мисля, че изчерпахме всичкия си късмет нощес. — Вейлин изчака Плюй да свърши с пиенето и хвана юздите. — Продължаваме пеш. Щом ние не можем да яздим в тази жега, значи и те не могат.

Беше ранна вечер, когато видяха прашния облак, малък и неясен в далечината, но безспорно истински.

— Петнайсет мили може би? — зачуди се Дентос.

— По-скоро десет. — Вейлин се метна на седлото и трепна при раздразненото пръхтене на Плюй. — Изглежда, все пак могат да яздят в жегата.

Почти цяла нощ яздиха в тръс, като внимаваха да не изтощят конете дотолкова, че да рухнат, и постоянно се озъртаха на юг, но виждаха само пустинята и гъсто осеяното със звезди небе. Знаеха обаче, че преследвачите скъсяват разстоянието с всяка миля.

Северният бряг се появи пред очите им на разсъмване, пустинните пясъци се смениха с шубраци и на шест мили източно от тях белите стени на Линеш заблестяха в утринната светлина.

— Братко — каза тихо Дентос.

Вейлин се обърна на юг. Прашният облак вече беше по-голям и ездачите, които го вдигаха, се виждаха ясно. Той се приведе напред да потупа Плюй по шията и прошепна в ухото му:

— Извинявай.

Изправи се и заби пети в хълбоците на коня. Препуснаха в галоп. Очакваше Плюй да е загубил голяма част от бързината си, но той като че ли откри някакво облекчение в галопа, отметна глава и запръхтя, дали от удоволствие, дали от гняв. Копитата му ровеха прашната земя и Вейлин бързо изпревари Дентос и измъчения му кон с толкова много, че след четири мили бе принуден да дръпне юздите. Бяха стигнали билото на малко възвишение, откъдето се виждаше равнината пред стените на града. Портите бяха отворени и колона конници с блестящи на слънцето брони влизаше през тях.