Антъни Райън - Кръвна песен

— Изглежда, баронът се е върнал — отбеляза Вейлин, докато Дентос спираше до него.

— Радвам се, че някой е успял. — Дентос вдигна една манерка и остави водата да облее лицето му. Зад него Вейлин виждаше преследвачите им, които бързо скъсяваха разстоянието и вече се намираха само на миля от тях. Дентос беше прав — нямаше да успеят.

— Вземи — каза той и понечи да слезе. — Моят кон е по-бърз. Те искат мен.

— Не бъди толкова тъп, братко — отвърна уморено Дентос. Откачи лъка си от седлото, сложи стрела на тетивата и извъртя коня си към приближаващите ездачи. Вейлин знаеше, че няма начин да го разубеди.

— Съжалявам, братко — каза с натежал от вина глас. — Тази глупава война… аз…

Дентос не го слушаше, а се взираше на юг, смръщил озадачено вежди.

— Не знаех, че тук има такива. Ама наистина е голям, нали?

Вейлин проследи погледа му и усети как кръвната песен заехтя мощно в знак на разпознаване, щом очите му различиха голям сив вълк, клекнал недалеч от тях. Животното го гледаше с безстрастния зеленоок поглед, който помнеше толкова добре от първата им среща в Урлиш.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Разбира се. Трудно е да не го забележи човек.

Кръвната песен вече бушуваше с пълна сила.

— Дентос, препускай към града!

— Никъде няма да ходя…

— Нещо ще се случи! Моля те, просто върви!

Дентос щеше да продължи да спори, но погледът му бе привлечен от нещо друго — голям тъмен облак, издигащ се над южния хоризонт. Извисяваше се поне на миля в небето, кълбеше се яростно и поглъщаше слънчевата светлина. Носеше се към града, а дюните изчезваха, когато ги придърпваше към жадната си гръд.

Една стрела се заби с тупване в земята на няколко стъпки от тях. Вейлин се обърна и видя, че преследвачите им вече са само на петдесетина метра, поне сто души. Пред тях се носеше рояк стрели, пуснати в галоп — отчаян опит да сложат край на гонитбата преди да ги връхлети пясъчната буря.

— Хайде! — изкрещя Вейлин, сграбчи юздите на коня на Дентос и го затегли след себе си, пришпорвайки Плюй в галоп. Стрелите се сипеха около тях, докато се спускаха по склона и се насочваха към града. Бурята връхлетя преди да са изминали и една трета от разстоянието, пясъкът зашиба лицата и очите им като облак от яростни иглички. Конят на Дентос се дръпна уплашено и Вейлин изтърва юздите. Кон и ездач изчезнаха във вихрещата се червена мъгла. Вейлин се опита да извика, но се задави с пясъка, който изпълни устата му. Можеше само да заслони лицето си и да се вкопчи здраво в Плюй, докато препускаше през бурята.

В отчаянието си се обърна към кръвната песен, опита се да я успокои, да я овладее достатъчно, че да насочва музиката ѝ, да пее. Отначало тя се състоеше само от дисхармоничната врява на нередност и тревога, изригнала при вида на вълка, но когато приложи волята си, хаосът започна да се укротява, няколко чисти ноти се оформиха сред бурята, бушуваща в ума му. „Дентос! — извика той, мъчейки се да хвърли песента си в бурята като кука. — Намери го!“

Песента се промени пак, оформиха се още ноти, тя стана по-мелодична, почти спокойна, но обагрена с още нещо, тон толкова странен, че бе почти непознаваем. Осъзнаването се стовари върху него като удар. „Това не е моята песен! Това изобщо не е човешка песен!“

„Кой? — изпя той. — Кой си ти?“

Другата песен се промени отново, цялата музика заглъхна и бе сменена от нетърпеливо ръмжене.

„Моля те! — възкликна той. — Брат ми…“

Ръмженето на вълка се превърна във вик в ума му, толкова силен, че го накара да се олюлее в седлото. Плюй зацвили и се задърпа тревожно, когато Вейлин се надигна, усетил как от носа му шурва кръв.

„НЕ! — изкрещя той с всяка частица сила, която можеше да вложи в песента. — НЕ ИСКАМ ПОМОЩТА ТИ!“

Вятърът моментално утихна, яростното шибане на пясъка в лицето му се превърна в лек ветрец и носените от вихъра песъчинки бавно се слегнаха на земята със звук като от хиляди шепнещи гласове. През разсейващата се мъгла Вейлин зърна тъмната фигура на ездач на не повече от десет разкрача от себе си. Лесно позна Дентос по меча на гърба. Заля го облекчение и той се приближи в тръс и посегна да стисне рамото на брат си.

— Сега не му е времето да се моткаш, братко…

Дентос се катурна от седлото и се строполи тежко на земята. Очите му бяха отворени, лицето му — покрито с позната бледнота, окървавеният стоманен връх на стрелата, която го бе убила, сгърчеше от гърдите му.

По-късно му разказаха как е стоял там, неподвижен и вцепенен, като някое от творенията на Ам Лин, изникнало от отстъпващата пясъчна буря. Появата му предизвикала виковете на стражите по стената и Кейнис трябвало да положи трескави усилия да отвори пак портата. Алпиранските преследвачи, разпръснати от бурята, бързо се окопитили и се спуснали към неподвижния Убиец на Надеждата. Един стигнал на двайсет разкрача от него, приведен над шията на коня си, и изпънал лъка си, оголил зъби от омраза и тържествуване. Брен Антеш скочил на бойниците над портата и забил една стрела право в гърдите на ездача, а после излаял заповед към стрелците си. Хиляда стрели се издигнали от стените и се спуснали връз алпиранците като черна градушка. Близо сто ездачи били покосени само с един залп.