Антъни Райън - Кръвна песен

Вейлин не забеляза нищо от това. За него съществуваше само Дентос, отпуснатото му, безизразно лице и върхът на стрелата — ярък метал, блестящ сред червената кръв. Гласове го зовяха от стените, но той бе глух за всичко. Кейнис и Баркус се втурнаха през отворената порта и се заковаха потресени. Вейлин не чуваше нито скръбта, нито въпросите им. „Дентос и стрелата…“

— Вейлин.

Това беше единственият глас, който би могъл да чуе. Шерин стоеше до него и посягаше да го хване за китката. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на юздите.

— Вейлин, моля те.

Той я погледна, попи състраданието ѝ, познатата болка разсея сковаността му и го изпълни с отчаян копнеж и безнадежден срам.

— Аз съм убиец — каза той. Изрече всяка дума със студена прецизност.

— Не…

— Аз съм убиец. — Отстрани нежно ръката ѝ, смуши Плюй и го подкара ходом към градската порта.

Остана в стаята си два дни, проснат напълно облечен върху леглото. Джанрил чукаше и оставяше храна пред вратата му, но той не ѝ обръщаше внимание. Кейнис, Баркус и Френтис се изредиха да викат през вратата, но той почти не ги чуваше. Не изпитваше нужда от сън, нито пък глад или жажда. За него съществуваше само Дентос и стрелата, и песента, великата непознаваема песен на вълка, кънтяща като оглушително ехо в главата му. И истината, разбира се, омразната истина. „Аз съм убиец.“

Спомняше си как бе отишъл при Дентос да го помоли да участва в мисията.

— Ти си най-добрият конен стрелец, който имаме… — беше започнал, но Дентос вече си събираше екипировката.

— Норта беше по-добър — каза, докато натягаше лъка.

— Норта е мъртъв.

Дентос просто се усмихна и Вейлин за първи път осъзна, че той никога не е вярвал в лъжата му за участта на Норта. Колко ли още знаеше? Какви ли други тайни бе пазил? Всичкото му знание бе изчезнало за миг, отнето от стрела, пусната от някакъв непознат, който вероятно е смятал, че е повалил самия Убиец на Надеждата. Вейлин се зачуди дали е умрял щастлив, може би очаквайки геройско посрещане от боговете. Сигурно бе останал жестоко разочарован.

Към вечерта на втория ден вниманието му най-после бе привлечено от дращене по вратата, придружено от жално скимтене. Той премигна, огледа с мътни очи сумрачната стая, пръстите му почесаха наболата по страните му брада. Подуши собствената си смрад.

— Трябва да се изкъпя — промърмори и стана да отвори вратата.

Белег го събори на пода, грапавият му език зализа лицето и брадичката му с отчаяна привързаност.

— Стига де, гламаво псе! — простена Вейлин и изблъска с мъка робската хрътка. — Добре съм.

— Наистина ли? — Шерин стоеше на вратата със скръстени ръце, на лицето ѝ бе изписана същата суровост, която Вейлин помнеше от първата им среща. — Защото изглеждаш ужасно.

Тя се обърна и заслиза по стълбите. Върна се след няколко минути с кърпа и вдигаща пара купа вода. Затвори вратата и седна на леглото, а той се съблече до кръста и се изми. Белег бе положил глава в скута ѝ и тя го чешеше зад ушите. Вейлин усещаше погледа ѝ върху тялото си, знаеше, че очите ѝ се задържат върху белезите, долавяше мъката ѝ.

— Няма нищо, което да не съм заслужил, сестро — каза ѝ, докато посягаше към бръснача. — Заслужил съм ги всичките, че и отгоре.

— Значи сега мразиш себе си? — В гласа ѝ имаше оттенък на гняв. Явно ѝ трябваше време, та горчивината от побоя над брат-командир Илтис да отмине.

— Нещата, които направих… Тази война… — Гласът му заглъхна, той затвори за миг очи, преди да насапуниса лицето си и да вдигне бръснача.

— Чакай. — Шерин стана и му взе бръснача. — Не си спал, ръцете ти треперят. — Придърпа един стол и го накара да седне. — Отпусни се. Правила съм го не помня вече колко пъти.

Той трябваше да признае, че много бръснари биха завидели на уменията ѝ — плъзгаше острието по кожата му сръчно и прецизно, лечителските ѝ ръце бяха нежни и успокояващи. За миг се унесе от уханието и близостта ѝ, тъгата и ненавистта му към самия себе си изчезнаха при тази нова интимност. Знаеше, че трябва да ѝ каже да спре, че това е неуместно, но беше прекалено опиянен, за да му пука.

— Готово. — Тя отстъпи назад, усмихна му се и прокара пръст по брадичката му. — Така е много по-добре.

Вейлин беше обзет от внезапен и почти неустоим импулс да я придърпа към себе си, но вместо това посегна към кърпата и избърса останалия сапун.

— Благодаря, сестро.

— Брат Дентос беше добър човек — каза тя. — Съжалявам.