Антъни Райън - Кръвна песен

— Патрул — обади се Кейнис и посочи към равнината пред града, където конници вдигаха гъст облак прах. Препускаха право към тяхната позиция.

— Не може да са повече от десетина-петнайсет. — Баркус откачи секирата от седлото си и развърза кожения калъф, покриващ острието. — Малка компенсация за принца и брат ни.

— Остави ги. — Вейлин дръпна юздите на Плюй и го извърна от града. — Да вървим.

Мина още месец, докато чакаха да се разрази бурята. Вейлин тренираше мъжете усилено, докато не капнат от изтощение. Искаше да е сигурен, че всеки от тях знае мястото си на стената и е достатъчно заякнал и умел да преживее поне първата атака, когато тя дойде. Долавяше страха им и растящото им негодувание, но не можеше да им отговори по друг начин освен с още тренировки и по-сурова дисциплина. За негова изненада тази смесица от страх и уважение издържа и нямаше дезертьорства дори след като Баркус се върна от разузнавателна мисия в Марбелис с новината, че той също е паднал.

— Градът е почти в руини — съобщи Баркус. — Стената е пробита на шест места, половината къщи са опожарени и загубих броя на алпиранците, които лагеруват отпред.

— Пленници? — попита Вейлин.

Обикновено ведрото изражение на брат му този път бе мрачно.

— На стените има шипове, множество шипове, и на всеки от тях е набита по една глава. И да са пощадили някого, не го видях.

„Военачалникът… Алуциус… Инструктор Солис…“

— Какви глупаци бяхме да позволим на дъртия копелдак да ни прати тук — каза Баркус.

— Върви да си починеш, братко — каза Вейлин.

Нощем Шерин идваше при него и се любеха, намираха блажено облекчение в интимността. След това лежаха сгушени в мрака. И тя, като всяка жива душа в града, знаеше какво ги чака. Алпиранците щяха да залеят стените като вълна и те двамата, и всички други поданици на Кралството щяха да загинат тук.

— Можем да си тръгнем — каза тя умолително една нощ. — В пристанището още има кораби. Можем просто да отплаваме.

Ръката му помилва гладкото ѝ чело, плъзна се по изящната извивка на бузата ѝ и елегантната линия на брадичката ѝ. Беше чудесно да докосва лицето ѝ, да я усеща как трепери при допира му преди топла руменина да покрие кожата ѝ.

— Спомни си обещанието ми, любов моя — каза той и бръсна с пръст сълзата, избила в окото ѝ.

На следващата сутрин, докато обикаляше стените, се появи Кейнис с вестта, че кораби на Кралството се приближават към пристана.

— Колко са?

— Близо четирийсет. — Брат му не изглеждаше изненадан от обрата на събитията. Изглежда, и през ум не му бе минало, че кралят може да ги остави да загинат, без да направи нищо. — Ще получим подкрепления.

— Носят се приказки — каза Кейнис, докато чакаха на кея и гледаха как първият кораб завива покрай вълнолома и навлиза в пристанището. Тонът му бе неловък, но решителен. — За сестра Шерин.

Вейлин сви рамене.

— Е, възможно е. Не сме особено дискретни. — Хвърли поглед към Кейнис и съжали за лекомислието си при вида на неудобството, изписано на лицето на брат му. — Обичам я, братко.

Кейнис избегна погледа му, гласът му бе натежал.

— Според принципите на Вярата вече не си мой брат.

— Чудесно. Чувствай се свободен да ме отстраниш от командването. Ще се радвам да прехвърля града в твои ръце…

— Положението ти на лорд-маршал на полка и командир на този гарнизон ти е дадено от краля, не от Ордена. Нямам власт да те отстраня. Мога само да докладвам за твоята… простъпка на аспекта, за да отсъди той.

— Ако доживея да ме съди.

Кейнис посочи приближаващия се кораб.

— Идват подкрепления. Кралят не ни е забравил. Мисля, че всички ще поживеем още малко.

Вейлин виждаше в далечината останалата част от флотата да се полюшва лениво върху вълните. „Защо стоят там?“, зачуди се и изведнъж го осени прозрение, докато гледаше как корабът се приближава и забеляза колко плитко гази. Този кораб не караше подкрепления!

Моряците хвърлиха въжета на войниците на кея и корабът беше вързан за пристана. Над перилата бързо бе прехвърлен трап. Вейлин очакваше по него да слезе някакъв висш маршал от Кралската гвардия и се изненада при появата на мъжа, облечен в скъпите одежди на благородник на Кралството, който премина неуверено от кораба на брега. Трябваше му малко време, за да изрови името му от паметта си — Келден Ал Телнар, някогашен министър на строителството. Последвалият го втори мъж повече отговаряше на очакванията на Вейлин: беше висок и простичко облечен в синьо-бяла роба, с грижливо подрязана брада и тъмна като махагон кожа.