Антъни Райън - Кръвна песен

Дръпна се настрани, за да позволи на Ал Телнар да се качи на борда, и махна на Кейнис, докато вдигаха трапа. Корабът започна да се отдалечава от кея. Кейнис му отвърна с кратко и разсеяно махване, преди да се извърне.

— Сбогом, братко — прошепна Вейлин.

Баркус бе следващият, който трябваше да замине. Подкара мъжете си да се качват с люти крясъци, които не успяваха да скрият измъчения поглед, който бяха придобили очите му след връщането от Марбелис.

— Хайде, по-живо, отрепки такива! Курвите и кръчмарите няма да ви чакат вечно. — Маската му се смъкна почти изцяло, когато Вейлин се приближи и той се напрегна, едва сдържаше сълзите си. — Няма да дойдеш, нали?

Вейлин се усмихна и поклати глава.

— Не мога, братко.

— Сестра Шерин?

Вейлин кимна.

— Един кораб чака да ни откара в Далечния запад. Ам Лин знае едно тихо кътче, където можем да живеем в мир.

— В мир? Чудя се какво ли ще е. Мислиш ли, че ще ти хареса?

Вейлин се засмя.

— Нямам представа. — Протегна ръка, но Баркус я пренебрегна и го сграбчи в смазваща прегръдка.

— Някакво съобщение за аспекта? — попита, след като го пусна.

— Само че съм решил да напусна Ордена. Може да задържи парите.

Баркус кимна, вдигна гадната си секира и закрачи по трапа, без да хвърля поглед назад. Стоеше неподвижно на предната палуба, докато корабът се отдалечаваше, като някоя от статуите на Ам Лин — велик и благороден воин, застинал в камък. През идните години Вейлин предпочиташе да си го спомня така.

Остана на кея да гледа как всички си заминават. Лорд Ал Трендил подгони своя полк към корабите с порой от обиди и удостои Вейлин само с най-бегъл поклон преди да се качи на борда. Изглежда, така и не му бе простил напълно, задето му бе отнел възможността да се облагодетелства от тази война. Нилсаелците на граф Марвен се качиха на корабите с нескрито нетърпение и неколцина подвикнаха за сбогом на Вейлин, докато отплаваха. Самият граф беше необичайно весел: изглежда, след като всичките шансове за слава се бяха изпарили, вече нямаше причина за враждебност.

— Загубих повече мъже в свади помежду им, отколкото в битки — каза той и протегна ръка на Вейлин. — За което мисля, че моята васалия ви дължи благодарности, милорд.

Вейлин стисна ръката му.

— Какво ще правиш сега?

Марвен сви рамене.

— Ще се върна към гоненето на престъпници и ще чакам следващата война.

— Ще ми простиш, но се надявам да чакаш дълго.

Графът се засмя — а може би изсумтя — и се качи на кораба си. Взе бутилка вино, подадена му от неговите хора, които запяха с пълно гърло, докато корабът се отдалечаваше:

Барон Бандерс и рицарите му се качиха с тежка стъпка на корабите, натоварени с разглобените си брони. От целия контингент тяхното настроение варираше в най-големи граници: някои открито плачеха за големите си бойни коне, които трябваше да бъдат оставени, други бяха видимо пияни и се смееха гръмко.

— Жалка гледка са без брони и коне, нали? — каза Бандерс. Покритата му с фалшива ръжда броня се крепеше на раменете на един нещастен оръженосец, който залитна няколко пъти преди да я качи успешно на кораба.

— Добри мъже са — каза Вейлин. — Без тях този град щеше да падне и никой от нас нямаше да се върне у дома.

— Вярно е. Като се върнеш в Кралството, надявам се да ми дойдеш на гости. В имението ми масата винаги е пълна.

— С удоволствие ще дойда. — Вейлин стисна ръката на барона. — Трябва да знаете, че Ал Телнар донесе подробности за събитията в Марбелис. Изглежда, Военачалникът и неколцина други са успели да си пробият път до пристанището, когато стените паднали. Общо около петдесет мъже се измъкнали. Васален лорд Терос не бил сред тях, но синът му бил.

Смехът на барона бе суров, а лицето му — мрачно.

— Това паразитите винаги намират начин да оцелеят.

— Простете, бароне, но какво се случи в Марбелис, за да накара васалния лорд да ви отстрани? Така и не ми казахте.

— Когато най-сетне проникнахме в града, касапницата беше ужасна и не се ограничаваше до алпиранските войници. Жени и деца… — Той присви очи и въздъхна тежко. — Заварих Дарнел и двама от рицарите му да изнасилват момиче до труповете на родителите му. Не можеше да е на повече от тринайсет. Убих рицарите и тъкмо се опитвах да скопя Дарнел, когато боздуганът на васалния лорд ме повали. „Той е пълна отрепка — каза ми лордът на другия ден. — Но е единственият син, който имам.“ Затова ме прати при теб.