Антъни Райън - Кръвна песен

— Императорът даде думата си, тя бе записана и засвидетелствана. Никой не може да я наруши.

— Това би било против божията воля?

— Не, против закона. Ние сме империя на законите, дивако. Законите обвързват дори най-великите сред нас. Императорът даде думата си.

— В такъв случай, изглежда, нямам друг избор, освен да ѝ се доверя. Искам да бъде отбелязано, че губернатор Аруан не е съдействал по никакъв начин на моите войници по време на пребиваването ни тук. Той остана верен слуга на императора от началото до края.

— Сигурен съм, че губернаторът сам ще даде показания.

Вейлин кимна.

— Добре. — Надигна се от масата. — Тогава утре призори, на миля южно от главната порта. Предполагам, че наблизо има някакви алпирански сили, които очакват вест от вас. Най-добре ще е да прекарате нощта при тях.

— Ако си мислиш, че ще те изпусна от поглед до…

— Да не би да искате да ви прогоня с камшици от този град? — Тонът му беше мек, но той знаеше, че алпиранецът ще долови стоманата в него.

Лицето на Велсус затрепери от ярост… и от страх?

— Знаеш ли какво те чака, дивако? Като ми паднеш в ръцете…

— Аз трябва да вярвам на думата на императора, нали? Вие ще трябва да повярвате на моята. — Вейлин се обърна към вратата. — Държим в плен един капитан от Имперската гвардия. Ще го помоля да ви ескортира. Моля, напуснете града до час. И по-добре вземете лорд Ал Телнар с вас.

Накара мъжете да се съберат на централния площад, ренфаелски рицари и оръженосци, кумбраелски стрелци, нилсаелци и Кралската гвардия — всички строени в очакване на заповедите му. Неприязънта му към речите не бе отслабнала и той не виждаше никакъв смисъл от встъпления.

— Войната свърши! — каза им, застанал върху една каруца, говореше високо, за да го чуят и задните редици. — Негово величество крал Янус е договорил мир с алпиранския император преди три седмици. Заповядано ни е да напуснем града и да се върнем в Кралството. В момента в пристанището чакат кораби, за да ни откарат у дома. Ще се отправите натам по роти, като вземете със себе си само раниците и оръжията си. Никаква алпиранска собственост не бива да бъде отнасяна под страх от екзекуция. — Огледа редиците. Нямаше радостни възгласи, нито ликуване, само изненадано облекчение върху почти всяко лице. — От името на крал Янус ви благодаря за службата. Стойте свободно и чакайте заповеди.

— Наистина ли свърши? — попита Баркус, когато Вейлин слезе от каруцата.

— Напълно — увери го той.

— Какво е накарало дъртия глупак да се откаже?

— Принц Малциус лежи мъртъв в Унтеш, по-голямата част от армията беше унищожена при Марбелис и в Кралството се надига недоволство. Предполагам, че иска да запази колкото се може по-голяма част от армията си.

Видя Кейнис да стои наблизо — вероятно бе единственият, който не се бе включил във всеобщото облекчено мърморене. Слабото лице на брат му изразяваше смес от озадаченост и нещо, което можеше да се опише само като тъга.

— Изглежда, няма да има Велико обединено кралство, братко — каза Вейлин, стараеше се да говори меко.

Погледът на Кейнис бе отнесен като на дълбоко шокиран човек.

— Той не допуска грешки — каза тихичко. — Той никога не допуска грешки…

— Отиваме си у дома! — Вейлин сложи ръце на раменете му и го разтърси. — Ще се върнеш в Дома на ордена до седмица-две.

— Майната му на Дома на ордена — викна Баркус. — Аз ще ида в най-близката пристанищна кръчма, където смятам да остана, докато целият този кървав фарс не се превърне в лош сън.

Вейлин стисна ръцете и на двамата.

— Кейнис, твоята рота ще потегли с първия кораб. Баркус, ти си на втория. Аз ще поддържам реда, докато всички не отплават.

Лорд Ал Телнар предпочете да хване първия кораб, вместо да чака кулминацията на този исторически момент. Лицето му беше сковано от възмущение, когато Вейлин го забави на трапа.

— Не казвайте на брат ми нищо за мирния договор, докато не стигнете до Кралството. — Хвърли поглед към Кейнис, който бе застанал на носа на кораба, изглеждаше все така безутешен. Всички те бяха загубили в тази война повече, отколкото трябва, приятели и братя, но Кейнис беше загубил заблудите си, мечтата си за величието на Янус. Вейлин се чудеше дали неговата мъка ще се превърне в омраза, когато чуе всички подробности по договора.

— Както желаете — отвърна Ал Телнар. — Нещо друго, милорд, или мога да се оттегля?

Вейлин имаше чувството, че би трябвало да му даде някакво съобщение за принцеса Лирна, но откри, че няма какво да каже. Също както не изпитваше вина за убийството на Надеждата, сега с изненада откри, че вече не таи и гняв към принцесата.