Антъни Райън - Кръвна песен

Ал Сорна като че ли не слушаше, очите му блуждаеха по сиво-черните стени, а погледът му бе странно отнесен.

— Осигурена ви е храна — каза морякът. — В кухнята долу. Слиза се по онези стълби ей там. Ние ще сме отвън, ако имате нужда от нещо.

Ядохме на голяма махагонова маса в трапезарията, странно безупречна мебелировка за такава съсипана къща. Намерих в кухнята сирене, хляб и разнообразни пушени меса, заедно с някакво доста приятно вино, което Ал Сорна определи, че произлиза от южните лозя на Кумбраел.

— Защо го наричат Щита? — попита той, докато си наливаше вода. Забелязах, че почти не докосна виното.

— След посещението на баща ти мелденейците решили, че трябва да се погрижат за защитата си. Всеки Корабен лорд е длъжен да даде пет кораба за флотата, която непрестанно патрулира около Островите. Капитанът, удостоен с честта да командва тази флота, е известен като Щит на островите. — Млъкнах, наблюдавах го внимателно. — Мислиш ли, че можеш да го победиш?

Очите му плъзнаха из трапезарията, задържаха се върху олющените останки от един стенопис — каквото и да бе изобразявал, някога ярките му цветове вече се бяха изгубили в черно петно.

— Баща му е бил богаташ, докарал е художник от вашата империя да изографиса семейна фреска. Щита е имал трима братя, всичките по-големи от него, и въпреки това е знаел, че баща му го обича повече от другите.

В думите му имаше смущаваща увереност, която породи у мен чувството, че сме се хранили в присъствието на духовете на избитото семейство на Щита.

— Виждаш много в една потъмняла фреска.

Той остави чашата си и избута чинията настрани. Ако това бе последното му ядене, ми се струваше, че подхожда към него с твърде слаб ентусиазъм.

— Какво ще правиш с историята, която ти разказах?

„Недовършената история, която ми разказа“, помислих си, но отвърнах само:

— Тя ми даде много храна за размисъл. Макар че ако я публикувам, съмнявам се, че мнозина ще останат убедени от представянето на войната като плод от заблудените действия на един стар глупак.

— Янус беше интригант, лъжец, а понякога и убиец. Но дали наистина беше глупак? Въпреки всичката кръв и богатства, пръснати в пясъците през тази омразна война, все още не съм сигурен дали всичко това не е било част от някакъв грандиозен замисъл, някакъв последен хитър план, прекалено сложен, за да мога да го схвана.

— Когато говориш за Янус, описваш коравосърдечен и непочтен старец, и въпреки това не долавям гняв в гласа ти. Няма омраза към човека, който те е предал.

— Да ме е предал? Единствената вярност, която Янус някога е изпитвал, е била към наследството му — Обединено кралство, управлявано вечно от рода Ал Ниерен. Това беше единствената му истинска амбиция. Да го мразя за действията му би било все едно да мразя скорпиона, който ме е ужилил.

Допих чашата си и посегнах към бутилката. Открих, че гроздето на Кумбраел ми допада, и изпитах внезапно желание да се напия. Напрежението от деня и перспективата да стана свидетел на кървава схватка утре пораждаха в стомаха ми безпокойство, което копнеех да успокоя. И друг път бях виждал хора да умират, престъпници и предатели, екзекутирани по заповед на императора, но колкото и ярко да пламтеше омразата ми към този човек, открих, че вече не мога да се наслаждавам на предстоящия му насилствен край.

— Какво ще правиш, ако победиш утре? — попитах го; усещах, че завалям леко думите. — Ще се върнеш ли във вашето кралство? Мислиш ли, че крал Малциус ще те приеме с отворени обятия?

Той се отблъсна с ръце от масата и стана.

— Мисля, и двамата знаем, че каквото и да се случи утре, тук няма да има победа за мен. Лека нощ, милорд.

Напълних отново чашата си и го заслушах как се качва по стълбите и влиза в една от спалните. Зачудих се как може да спи; знаех, че самият аз едва ли ще намеря покой тази нощ без помощта на виното. И въпреки това бях сигурен, че той ще спи спокойно, несмущаван от страшни кошмари или от гузна съвест.

— Ти би ли го мразил, Селиесен? — попитах на глас с надеждата, че той е един от призраците, обитаващи тази къща. — Съмнявам се. Ето материал за нов стих, без съмнение. Ти винаги си се наслаждавал на тяхната компания, на тези свирепи мъже, въртящи мечове, макар че никога не си могъл да бъдеш наистина един от тях. Научи номерата им, научи се да яздиш, научи се да плетеш красиви завъртулки със сабята, която ти дадоха. Но така и не се научи да се биеш, нали? — Сълзите ми вече напираха. Ето ме тук, един пиян драскач, ридаещ в къща, пълна с призраци. — Така и не се научи да се биеш, копеле такова!