Антъни Райън - Кръвна песен

— Милорд! — подкани ме раздразнено Карвал Нурин.

Орелът сви криле и изчезна зад скалите. „Прекрасно!“

— Давайте просто да се свършва — казах, след което се обърнах и се върнах на мястото си.

На лицето на Ал Сорна се бе изписало странно изражение. Може би беше развеселен от отказа ми да подкрепя тази пародия. По-късно, в някои от по-заблудените си моменти, се чудех дали не е имало и някакво възхищение, някаква малка частица уважение. Но, разбира се, това е абсурдно.

— Участниците в двубоя да заемат местата си! — каза високо Карвал Нурин.

Ал Сорна се изправи и взе отвратителния си меч. Поколеба се за миг, докато слагаше ръка на дръжката, забелязах как пръстите му се свиха преди да изтегли острието от ножницата. Сега вече на лицето му нямаше веселие, тъмните му очи сякаш попиваха гледката на блестящата стомана, а изражението му бе непроницаемо. След секунда остави ножницата до мен и отиде в центъра на арената.

Щита излезе напред с гола сабя в ръка. Русата му коса беше вързана на тила с кожена лента. Беше облечен простичко, в моряшки дрехи: памучна риза, панталони от еленова кожа и здрави кожени ботуши. Дрехите му може да бяха прости, но той ги носеше като принц и с лекота засенчваше фините одежди на събралите се Корабни лордове. Излъчваше мрачно благородство и физическа сила — лъв, търсещ справедливост за избития си прайд. Доброто настроение, което бе демонстрирал на кея, сега го нямаше и той се взираше в Ал Сорна със студена, хищна разсъдливост.

Ал Сорна застана срещу него и срещна погледа му без колебание, показвайки същата вродена неспособност да бъде засенчен. Стоеше, свел ниско меча си, разтворил крака в една линия с раменете си, леко прегърбен.

Карвал Нурин отново извиси глас:

— Започвайте!

Случи се почти преди Нурин да довърши командата си — беше толкова бързо, че и аз, и тълпата имахме нужда от малко време, за да осъзнаем какво е станало. Ал Сорна се раздвижи. Никога не бях виждал човек да се движи така — също като орела, гмурнал се зад скалите, или косатките, връхлитащи пасажите сьомга, когато напускахме Линеш — размазано петно от скорост и един-единствен проблясък на метал.

Сабята на Щита сигурно бе изработена от висококачествена стомана, ако се съдеше по екливия звън, който издаде, докато отлиташе през арената, оставяйки го невъоръжен и беззащитен.

Тишината беше гробовна.

Ал Сорна се изправи и дари Щита с мрачна усмивка.

— Държеше я неправилно.

По лицето на Щита пробяга лек спазъм, дали от ярост, или от страх, но той бързо го овладя. Не каза нищо: чакаше смъртта и отказваше да се моли.

— В дома ви е имало много смях — каза му Ал Сорна. — Когато баща ти се е връщал от далечни брегове с подаръци и разкази за приключения, вие с братята ти сте се събирали и сте го слушали, жадували сте да възмъжеете по-бързо и сте се радвали на обичта му. Но той никога не ви е разказвал за убийствата, които е извършвал, за честните моряци, хвърлени на акулите, нито за жените, които е изнасилил при набезите по южния бряг на Кралството. Ти си обичал баща си, но си обичал една лъжа.

Щита оголи зъби в животинска омраза.

— Просто ме убий!

— Вината не е твоя — продължи Ал Сорна. — Ти си бил само момче. Не си могъл да направиш нищо. Прав си бил да избягаш…

Самообладанието на Щита рухна, от устните му се откъсна яростен рев и той се хвърли напред, вдигнал ръце към гърлото на Ал Сорна. Севернякът отстъпи встрани да избегне атаката и удари с разтворена длан по слепоочието му. Щита се строполи на арената и замря неподвижно.

Ал Сорна се обърна и се върна на мястото си, взе ножницата и прибра меча. Тълпата вече започваше да реагира, предимно с шок, но и с оттенък на гняв, който знаех, че само ще расте.

— Този двубой не е свършил, лорд Вейлин! — извика Карвал Нурин през надигащата се гълчава.

Ал Сорна се обърна и отиде до мястото, където лейди Емерен седеше потресена и се взираше вцепенено в него.

— Милейди, готова ли сте да напуснете това място?

— Двубоят е до смърт! — извика Нурин. — Ако оставите този човек жив, го обезчестявате навеки в очите на Островите.

Ал Сорна се извърна от лейди Емерен и се поклони изискано.

— Чест ли? — попита той Нурин. — Честта е само дума. Нито се яде, нито се пие, и все пак където и да ида, хората непрестанно говорят за нея и всички са на различно мнение какво всъщност представлява. Алпиранците я свързват с дълга, докато ренфаелците смятат, че е същото като храброст. А на тези острови, изглежда, означава да убиеш един син за престъпление, извършено от баща му, а после да заколиш безпомощен човек, когато пантомимата не мине по план.