Антъни Райън - Кръвна песен

Странно, но тълпата притихна, докато той говореше. Макар че гласът му не бе особено силен, амфитеатърът го отнасяше с лекота до всички присъстващи и някак си техният гняв и неутолената им жажда за кръв се разсеяха.

— Не оправдавам действията на баща си. Нито пък мога да ви предложа някакво разкаяние. Той е изгорил града по заповед на своя крал; било е грешно, но той няма пръст в това. Както и да е, проливането на кръвта ми няма да засегне човек, умрял мирно в леглото си преди три години, с жена си и дъщеря си край него. Не можете да отмъстите на труп, отдавна предаден на огъня. А сега ми дайте онова, за което дойдох, или ме убийте и да се свършва.

Погледът ми се отклони към копиеносците. Видях колебанието им, докато се споглеждаха и се озъртаха предпазливо към тълпата, която сега бе обзета от усилващо се объркано мърморене.

— Убийте го! — Лейди Емерен се бе изправила и крачеше към Ал Сорна, насочила обвинително пръст. — Убийте дивака главорез!!!

— Ти нямаш думата тук! — смъмри я Нурин. — Това е работа на мъжете.

— Мъже ли? — Смехът ѝ бе груб, почти истеричен. — Единственият мъж тук лежи в безсъзнание и неотмъстен. Страхливци ви наричам аз. Безбожни пиратски отрепки! Къде е правосъдието, което ми бе обещано?

— Беше ви обещан двубой — каза Нурин, погледна Ал Сорна, а после се обърна към тълпата и повиши глас. — И той приключи. Вярно, ние сме пирати, защото боговете са ни дали океаните да плячкосваме по тях, но също така са ни дали закона, по който управляваме тези острови, а този закон важи винаги — иначе не струва нищо. Вейлин Ал Сорна е обявен за победител в двубоя по повелите на закона. Той не е извършил никакво престъпление на Островите и следователно е свободен да си върви. — Обърна се към лейди Емерен. — Може да сме пирати, но не сме отрепки. И вие, лейди, също сте свободна да си вървите.

Отведоха ни на кея и ни казаха да чакаме, докато ни уредят превоз с някои от малкото чуждестранни кораби в пристанището. Голям отряд копиеносци стоеше на пост в другия му край, за да обезкуражи всякакви опити за отмъщение в последния момент от страна на жителите на града, макар че по моя преценка настроението на тълпата след двубоя беше унило — повечето бяха по-скоро разочаровани, отколкото ядосани. Стражите ни пренебрегваха и беше ясно, че при отпътуването ни няма да има никакви церемонии. Трябва да кажа, че ми беше неловко да чакам там с тях двамата — лейди Емерен, която крачеше по кея, скръстила ръце на гърдите си, и Ал Сорна, който седеше мълчаливо на едно буре с подправки. Молех се отливът да дойде по-скоро, за да ме дари с жадуваното избавление.

— Нещата няма да свършат дотук, северняко! — избухна лейди Емерен след около час мълчаливо кръстосване. Приближи се на няколко крачки от него и го прикова с изпълнен с омраза поглед. — И през ум да не ти минава, че ще ми се измъкнеш. Светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от…

— Това е ужасно — прекъсна я Ал Сорна. — Когато любовта се превърне в омраза.

Злобното ѝ лице се вцепени, като че ли я бе намушкал.

— Някога познавах един човек — продължи Ал Сорна, — които много обичаше една жена. Но трябваше да изпълни дълга си и знаеше, че това ще му струва живота, а също и нейния, ако тя остане с него. Затова я измами и уреди да я откарат надалеч. Понякога този човек се опитва да прати мислите си през океана, да види дали любовта им се е превърнала в омраза, но улавя само далечни отзвуци на дълбокото ѝ състрадание — спасен живот тук, сторена добрина там, като дим, точещ се след пламтящ факел. И се чуди: „Тя мрази ли ме?“ Защото има много да му прощава, а между влюбени — погледът му се премести от нея върху мен — измяната винаги е най-тежкият грях.

Раната на бузата ми запари, вина и скръб се смесиха в гърдите ми сред пороя от спомени. Селиесен, когато дойде за първи път в двора, как усмивката му сякаш винаги докарваше слънцето: как императорът възложи на мен честта да го обучавам; ранните му недодялани опити в етикета; как слушах последните му стихове до късно през нощта; свирепата ми ревност, когато Емерен разкри чувствата си, и срамното тържествуване, когато той започна да пренебрегва компанията ѝ в ползата моята. И смъртта му… Безграничната скръб, която мислех, че ще ме съсипе.

Ал Сорна беше видял всичко това, знаех го. Някак си нищо не можеше да бъде скрито от тези катраненочерни очи.

Ал Сорна стана и пристъпи към лейди Емерен, с което я накара да трепне — не от омраза, разбрах го, а от страх. Какво ли друго бе видял? Какво ли още щеше да каже? Той коленичи пред нея и заговори с ясен, тържествен глас: