Антъни Райън: Кръвна песен

— Милейди, поднасям ви извиненията си, задето отнех живота на съпруга ви.

Нужно ѝ беше малко време да овладее страха си.

— А ще предложиш ли своя собствен в замяна?

— Не мога, милейди.

— Тогава извинението ти е празно също като сърцето ти, северняко. И омразата ми не е отслабнала.

Намериха кораб от Северните предели за Ал Сорна; корабите от най-северните владения на Обединеното кралство явно се радваха на привилегията да пускат котва в мелденейски води — нещо, което бе отказвано на другите им сънародници. Бях чувал и чел това-онова за Пределите и знаех, че там живеят хора с различен произход, затова не се изненадах да открия, че екипажът се състои предимно от мъже с тъмна кожа и широки лица, характерни за югозападните провинции на Империята. Изпратих Ал Сорна до кораба, като оставих лейди Емерен да стои вцепенена в края на кея. Тя се взираше в морето, отказвайки да удостои северняка дори с дума повече.

— Трябва да се вслушаш в предупреждението ѝ — казах му, когато се приближихме до трапа. — Нейната вендета няма да свърши тук.

Той хвърли поглед към нея и въздъхна тъжно.

— Значи е достойна за съжаление.

— Мислехме, че те пращаме тук на смърт, но единственото, което постигнахме, бе, че те освободихме. Както, сигурен съм, си знаел, че ще стане. Ел-Нестра нямаше никакъв шанс. Защо не го уби?

Черните му очи срещнаха моите с пронизващия изпитателен поглед, който знаех, че е виждал твърде много.

— На процеса лорд Велсус ме попита колко живота съм отнел и с цялата си искреност не можах да му отговоря. Убивал съм много пъти — добри хора, лоши хора, страхливци и герои, крадци и… поети. — Сведе очи и се зачудих дали това не е моето извинение. — Дори приятели. И ми дойде до гуша. — Погледна ножницата, която държеше в ръка. — Надявам се никога повече да не вадя този меч.

Не се забави, не ми протегна ръка, нито каза дума за сбогом, просто се обърна и се качи на кораба. Капитанът го посрещна с дълбок поклон, с лице, грейнало от нескрито благоговение, което наобиколилият го екипаж споделяше. Изглежда, легендата за северняка се бе разнесла нашир и надлъж, щом дори за тези мъже, идещи от място много далеч от Кралството, името му бе натоварено с огромно значение. „Какво ли го чака? — зачудих се. — В едно кралство, където вече не е обикновен човек?“

Корабът потегли, зарязвайки половината си товар на кея, жаден да се отдалечи със своя трофей. Стоях до лейди Емерен и гледах как Убиеца на Надеждата отплава. Известно време го виждах — висок мъж на носа на кораба. Стори ми се, че хвърли поглед към нас, само веднъж, и като че ли даже вдигна ръка да ни помаха, но бе прекалено далеч, за да съм сигурен. След като излезе от пристанището, корабът опъна всичките си платна и скоро се скри зад носа.

— По-добре го забравете — казах на лейди Емерен. — Тази мания ще ви погуби. Вървете си вкъщи и отглеждайте сина си. Моля ви.

С ужас видях, че тя плаче, сълзи се стичаха от очите ѝ, макар че лицето ѝ бе все така вцепенено и безизразно. Гласът ѝ бе само шепот, но яростен както винаги:

— Не и докато боговете не ме приберат, а дори и тогава ще намеря начин да пратя своето отмъщение през булото.

Той яхна Плюй и пое на запад, придържаше се към бреговата линия. Намери си място за лагеруване на завет зад голяма дюна с трева по върха. Събра плавеи за огън и накъса трева, с която да го разпали. Тревата бе изсъхнала от вятъра и пламна при първия удар на кремъка. Огънят се разгоря висок и ярък, искри полетяха като светулки в ранното вечерно небе. В далечината светлините на Линеш като че ли горяха още по-ярко и той чуваше музика, примесена с множество гласове, които се извисяваха в празнична гълчава.

— След всичко, което направихме за тях — каза на Плюй. — Война, чума и месеци страх. Трудно е да повярваш, че се радват на заминаването ни.

Ако Плюй разбираше нещо от ирония, го изрази със силно раздразнено пръхтене и отмятане на глава.

— Чакай. — Вейлин хвана юздите и ги свали, а след това и седлото от гърба му. Освободен от това бреме, Плюй затича сред дюните, като риеше пясъка с копита и тръскаше глава. Вейлин го гледаше как си играе в прибоя, докато небето потъмняваше и ярката пълна луна се издигна да обагри дюните в познато сребристосиньо. „Като снежни преспи посред зима.“

Когато и последният дневен светлик угасна, Плюй дотича обратно и спря в очакване в края на кръга светлина, хвърлян от огъня, готов за вечерния ритуал на тимарене и връзване.