Антъни Райън: Кръвна песен

— За какво са ни наемници на нас? А мисията на Хена беше спретната набързо, беше толкова досадно да те открием в Дома на Петия орден точно онази нощ, преди да знаем каква сила можеш да ни предложиш. Между другото, тя ти праща много поздрави. Толкова жалко, че не може да е тук.

Вейлин потърси някакво напътствие от кръвната песен, но откри само тишина. Създанието не лъжеше.

— Ако не ти, тогава кой? — Гласът му заглъхна, когато го осени прозрението, родено от една отчаяна нотка в кръвната песен: от страха на брат Харлик в Разрушения град. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — Седмият орден — промълви той.

— Наистина ли мислеше, че те са просто шайка безобидни мистици, трудещи се в служба на вашата абсурдна Вяра? Те си имат собствени планове, собствени агенти. Не се залъгвай, че биха се поколебали да поискат смъртта ти, ако се окажеш пречка за тях.

— Тогава как така не са ме нападали оттогава?

Създанието се разшава в тялото на Баркус със зле прикрито смущение.

— Изчакват, дебнат шанса си.

Още една лъжа, потвърди кръвната песен. „Вълкът. Седмият е пратил наемниците си срещу мен, но вълкът ги е убил.“ Дали го бяха сметнали за признак за някаква Мрачна благословия, защита, осигурена от сила, която ги е плашила? Въпроси. Винаги имаше още въпроси.

— Бил ли си някога човек? — попита Вейлин. — Имал ли си име?

— Имената са много важни за живите, но за онези, които са почувствали бездънния мраз на пустотата, са детски залъгалки.

— Значи някога си бил жив. Имал си собствено тяло.

— Тяло ли? Да, имах тяло. Изтерзано от пущинака и изтощено от глад, измъчвано от омраза на всяка крачка. Имах тяло, родено от изнасилена майка, която наричаха вещица. Прогониха ни, защото дарбата ѝ можеше да обръща вятъра. Мъжът, който ме зачена, излъга и каза, че е използвала Мрачното, за да го вкара в леглото си. Излъга, че отказал да остане при нея, когато заклинанието се разсеяло. Излъга, че за отмъщение тя използвала дарбата си, за да погуби реколтата. Прогониха ни с камъни и ругатни в гората, където живеехме като животни, докато гладът и студът не ми я отнеха. Но аз оцелях, повече звяр, отколкото момче, забравих езика и обичаите, забравих всичко освен отмъщението. И с времето го получих, в пълна мяра.

— „Копелето призовало светкавица — цитира Вейлин. — И запалило селото. Хората побягнали към реката, но то повикало дъжд и водата придошла и ги отнесла. Но отмъщението му не било завършено, затова то призовало вятър от далечния север, за да ги покрие с лед.“

Създанието отвърна с усмивка, смразяваща поради пълната липса на жестокост в нея, усмивка на приятен спомен.

— Още виждам лицето му, на моя баща, замръзнало в леда, взиращо се нагоре към мен от речните дълбини. Изпиках се върху него.

— Копелето на вещицата — прошепна Вейлин. — Тази приказка е сигурно поне на три века.

— Времето е също такава заблуда като твоята Вяра, братко. Да се взреш в пустотата означава да видиш едновременно необятността и нищожността на всичко в един миг на ужас и почуда.

— Каква е тази пустота, за която говориш?

Усмивката на създанието отново стана жестока.

— Твоята вяра я нарича Отвъдното.

— Лъжеш! — процеди Вейлин, макар че кръвната песен не бе издала и звук. — Отвъдното е място на вечен мир, безкрайна мъдрост, върховно единство с душите на Покойните.

Устните на създанието трепнаха за миг, а после то се засмя, високо и сърдечно. Смехът му, изпълнен с нескрито веселие, отекна над брега и морето. Вейлин почувства, че ръката го сърби да грабне ножа от ботуша си, и с мъка устоя на това желание. „Не още…“

— Ох… — Създанието поклати глава и избърса с пръст една сълза от окото си. — Ти си кръгъл глупак, братко. — Приведе се напред и лицето на някогашния брат, превърнато в червена маска от огъня, изсъска: — Ние сме Покойните!

Вейлин зачака кръвната песен, но не чу нищо освен ледена тишина. Беше невъзможно, беше богохулство, но в думите на създанието нямаше лъжа.

— Покойните ни чакат в Отвъдното — изрецитира той; мразеше се за отчаянието в гласа си. — Души, обогатени от пълнотата и добродетелността на живота си, които ни предлагат мъдрост и състрадание…

Създанието се смееше, почти се задавяше от смях.

— Ха, мъдрост и състрадание! Сред душите в пустотата има не повече мъдрост и състрадание, отколкото в глутница чакали. Ние сме гладни и се храним, а смъртта е нашето месо.

Вейлин стисна очи и поднови речитатива си, думите се лееха сами от устните му: