Антъни Райън: Кръвна песен

— Какво е смъртта? Смъртта е само врата към Отвъдното и съюз с Покойните. Тя е едновременно край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте…

— Смъртта ни дава нови души, над които да властваме, и повече тела, които да подчиним на волята си, за да утолим своята похот и да служим на неговия замисъл…

— Какво е тялото без душа? Развратна плът, нищо повече. Почитайте смъртта на своите обични, като предавате обвивката им на огъня…

— Тялото е всичко. Душа без тяло е жалко, окаяно подобие на живот…

— ЧУХ ГЛАСА НА МАЙКА СИ! — Бе се озовал на крака, с нож в ръката, приклекнал за скок и впил очи в създанието от другата страна на огъня. — Чух гласа на майка си!

Създанието, било някога Баркус, се изправи бавно и вдигна секирата.

— Случва се понякога сред Надарените: те могат да ни чуят, да чуят душите, зовящи от пустотата. Предимно кратки отзвуци на болка и страх. Точно така е започнало всичко, имам предвид твоята Вяра. Преди няколко века един необичайно надарен воларианец чул ломотенето на гласовете от пустотата и сред тях разпознал непогрешимо гласа на покойната си жена. И започнал да разпространява вестта, великата и прекрасна вест, че има живот отвъд това ежедневно наказание от скръб и тежък труд. Хората го слушали, вестта се разпространила и така се родила вярата ви, крепяща се изцяло на лъжата, че в отвъдния живот ви чака награда за робското послушание в този.

Вейлин се помъчи да овладее объркването си, да потисне желанието си кръвната песен да се обади, за да разобличи лъжата в думите на тази твар. Дървата пукаха в огъня, шумът от разбиващите се вълни се сливаше в тътен, а Баркус го гледаше с хладния, безстрастен поглед на непознат.

— Какъв замисъл? — попита Вейлин. — Каза нещо за неговия замисъл? Кой е той?

— Съвсем скоро ще го срещнеш. — Създанието, било някога Баркус, стисна с две ръце секирата и я надигна, така че острието ѝ улови лунната светлина. — Сътворих това оръжие за теб, братко, или по-скоро позволих на Баркус да го сътвори. Той копнееше за чука и наковалнята, макар че се съпротивляваше мъжки, докато аз не премахнах неохотата му. Прекрасна е, нали? Убивал съм безброй пъти с безброй различни оръжия, но трябва да кажа, че това е най-доброто от всички. С него мога да те докарам до ръба на смъртта тъй лесно, все едно използвам хирургически нож. Ще кървиш, ще припаднеш и душата ти ще се протегне към пустотата. Той ще те чака там. — Усмивката, с която го дари създанието, този път бе почти съжалителна. — Наистина не биваше да се отказваш от меча си, братко.

— Тогава нямаше да си толкова склонен към приказки.

Усмивката на създанието изчезна.

— Приказките свършиха.

И скочи през огъня, вдигнало секирата и оголило зъби.

Нещо голямо и черно го пресрещна насред въздуха, сключи челюсти върху ръката му и я заръфа и закъса. Стовариха се заедно върху огъня и се замятаха там, като пръскаха пламтящи дърва. Вейлин видя как омразната секира се надига и се спуска веднъж, два пъти, чу яростния вой на робската хрътка, когато острието се впи в тялото ѝ, а после създанието, било някога Баркус, се надигна от останките на огъня — косата и дрехите му горяха. Лявата му ръка висеше почти откъсната от захапката на Белег. Но дясната бе още цяла и продължаваше да стиска секирата.

— Помолих губернатора да го пусне на смрачаване — каза Вейлин.

Създанието изрева от болка и ярост и секирата замахна в сребърна дъга. Вейлин се приведе под свистящото острие, ножът му се стрелна напред и прониза гърдите, насочен към сърцето. Създанието изрева пак и завъртя брадвата с нечовешка бързина. Вейлин остави ножа си забит в него, улови дръжката на секирата и нанесе свиреп удар в лицето му с опакото на дланта си, последван от ритник в слабините. Създанието само се олюля и го фрасна с глава. Вейлин политна назад и се просна по гръб на пясъка.

— Има нещо, което не ти казах за Баркус, братко! — рече създанието и скочи към него, вдигнало секирата. — Когато тренирахте заедно, винаги го карах да си сдържа силата.

Вейлин се претърколи настрани и секирата се заби в пясъка. Той се извъртя да ритне създанието в слепоочието и скочи на крака, докато то се отърсваше от болката и замахваше отново. Острието срещна само въздуха, защото Вейлин се гмурна под замаха, грабна ножа от гърдите му, намушка го отново и отстъпи назад. Секирата мина на сантиметър от лицето му.

Създанието, било някога Баркус, се втренчи в него смаяно. Дим се виеше от изгарянията му и кръв шуртеше по пясъка от разкъсаната му ръка. То изпусна секирата и посегна към бързо разширяващото се петно на ризата си. Зяпна за миг гъстата лепкава течност върху дланта си, а после се свлече на колене.