Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Изгасете тези пожари! — извика заповедно гласът. — Белорат, слез в трюма и довърши всички, които не са сложили оръжие. И провери корпуса за пробойни. Срамота ще е ако изгубим такава прекрасна плячка.

Ботуши закрачиха по палубата и спряха пред масата, излъскани и блестящи въпреки кръвта, която ги беше опръскала. Форнела се закашля, превита на две, с ръце върху корема; ботушите отстъпиха крачка назад и едно познато лице надникна под плота на масата, красиво лице на човек с брада и златна коса, провиснала над сини очи.

— Виж ти, милорд — каза Щита. — На бас, че имаш интересна история за разказване.

Пожарите бяха изгасени бързо, а първият помощник-капитан се върна от трюма с новината, че корпусът е непокътнат.

— Чудесно! — зарадва се искрено Щита и прокара ръка по резбования дървен парапет на десния борд. — Виждал ли си някога такъв красавец, Белорат? Кораб, с който да обиколиш света.

— Името му е „Буревластен“ — каза Форнела на езика на Кралството, който говореше със силен акцент.

Щита се обърна към нея с изражение, което не вещаеше нищо добро.

— Името му ще го избера аз. А ти си мълчи, докато не ти кажа да говориш. — После видя нещо зад нас и лицето му се разведри. — Всъщност кръстницата му тъкмо идва да го благослови. — И отиде да поздрави странна групичка хора, които се прехвърляха на борда от мелденейския съд, вързан за воларианския флагман.

Първи на палубата стъпиха двама мъже, единият много едър и с грубиянски вид, другият доста по-млад, но явно не без воински опит. И двамата плъзнаха поглед по клането с извадени мечове и спокойни лица. Едрият се обърна с поклон към трите жени, които ги последваха, една от които моментално привлече вниманието на всички присъстващи. Стройна и с изправен гръб, облечена в семпла рокля и с лека плетена ризница, с копринен шал, вързан около главата. Тази жена тръгна по палубата с решителна крачка и силна вътрешна увереност, в сравнение с които претенциите за величие на генерала изглеждаха смешни.

— Добре дошли, ваше величество — поздрави я Щита и се поклони ниско. — Добре дошли на борда на „Кралица Лирна“. Това е подаръкът ми за теб.

Жената кимна леко и обходи с жив поглед палубата.

— Във флота на брат ми имаше един кораб, който се казваше „Лирна“. Чудя се какво е станало с него. — Млъкна, когато погледът ѝ се спря на мен, и аз чак сега видях ясно белезите ѝ, восъчната грапава кожа, която покриваше горната половина на лицето ѝ, обезобразеното ухо, което шалът прикриваше само частично.

Тя тръгна към мен и аз сведох поглед. Паднах на едно коляно с наведена глава, точно както го бях сторил в тронната зала на брат ѝ преди няколко месеца.

— Ваше величество — казах аз.

— Станете, милорд — отвърна тя и аз вдигнах глава и видях, че се усмихва. — Ако не се лъжа, с вас имаме делова среща.

Когато лодката я свали на речния бряг, там имаше петдесетина души. Нямаше и помен от церемония, само група раздърпани хора със сурови очи, които гледаха приближаващата лодка било с недоверие, било с учудване, и спираха любопитни погледи върху обезобразената жена с шала на главата. Щита стоеше на носа, вперил поглед във високата фигура в средата на групата. „Изглежда толкова блед“ — помисли си Лирна с разтуптяно сърце. До Вейлин стоеше атлетична млада жена с меч на гърба и дълга кестенява коса, вързана на опашка, а лицето ѝ беше със съвършена порцеланова кожа, толкова чисто, че Лирна усети неканен бодеж на завист в гърдите.

„Престани веднага! — смъмри се тя. — Една кралица стои над дребната завист.“

Но ѝ беше трудно да гледа безучастно как младата жена не се отделя от него, как постоянно го стрелка с поглед с нескрита тревога в очите. Няколко от лицата сред посрещаните ѝ бяха познати — брат Кейнис, със сурово лице и застанал малко встрани от останалите; Ал Мелна, младият капитан от Конната гвардия, хванал за ръка жена с дълги тъмни плитки и пресен белег над едното око. Там беше и осиновената дъщеря на покойния граничен лорд — още една, която видимо държеше да е близо до Вейлин.

Дъното на лодката остърга в тръстиките, Елл-Нестра слезе на брега и се поклони на посрещачите.

— Атеран Елл-Нестра, Щит на Островите — каза той, изправи се и погледна с мрачна усмивка високия мъж. — Макар че поне с един от вас, струва ми се, се познаваме отпреди…

Вейлин му хвърли кратък поглед и тръгна напред с лице изопнато от искрено изумление, докато Лирна слизаше от лодката с помощта на Илтис и Бентен. Спря на няколко крачки от нея, като продължаваше да я зяпа безсрамно, а тя полагаше нечовешки усилия да не се сгърчи под погледа му.