Антъни Райън - Владетелят на кулата

Чу виковете миг преди стената да изригне. Светлина нахлу в стаята и прогони студа.

— Кажи на брат си! — извика тя. — И хиляда пъти да ме убие, нищо няма да промени!

Светлината дойде за него, обгърна го с благословената си топлина, издърпа го от стаята. Отдалечаваше го и сякаш попиваше в него, докато Вейлин не съзря лице, което познаваше.

— Ти също светиш ярко — каза му Дарена. — Лесно беше да те намеря.

Светлина изпълни очите му, последните следи от студа се стапяха… но ето че една последна тръпка премина по гръбнака му, когато до него достигна друг глас. Не на жената, а на нещо много по-старо, без друго чувство в себе си освен на абсолютна увереност.

— Двамата с теб ще напишем края.

Събуди се с вик, трепереше спазматично, премръзнал и изтощен, без да е мъртъв. Нещо тежеше на гърдите му. Осъзна, че пръстите му се губят сред дълги копринени къдрици. Дарена изпъшка и вдигна глава, лицето ѝ — бледо, очите — угаснали от изтощение.

— Толкова лесно бе да те намеря — тихо промълви тя.

— Вейлин! — Рева стоеше на колене до него, усмихваше се и плачеше едновременно. Зад нея се виждаха Хера Дракил и хората му, на ястребовото лице на вожда бе изписано дълбоко безпокойство.

— Нали уж бях Мрачния меч — отвърна той.

Рева се засмя и го целуна по челото, без да крие сълзите си.

— Няма Мрачен меч. Това е приказка за деца.

Той я прегърна през раменете, после потърси в себе си, макар да знаеше какво ще намери. „Няма я. Песента я няма.“

Записките на Верниерс

— Вдигнете платната! — крещеше генералът на капитана с пронизителен глас, който граничеше с писък. — Вдигай платната, казах! Размърдай това корито!

Моряците роби се втурнаха да изпълнят заповедите на капитана, а аз отидох при парапета. Останките от армията бяха изтласкани към реката, варитаите се сражаваха до смърт, водени от тъпоумно подчинение, свободните мечове тичаха в паника към водата. Половин миля южно оттам Свободната кавалерия оказваше отпор на мъжете със зелените плащове, командирът им прегрупираше хората си с възхитително хладнокръвие. Уви, опитът им да се изтеглят се оказа неуспешен, когато многочислена конна част се появи в гърба им, засипа ги със залп от стрели, след което пришпори животните си за атака. Сякаш само за броени секунди всяка следа от организирана съпротива се изпари и воларианската армия се превърна в ужасена тълпа без шанс за оцеляване.

Извърнах поглед от грозния спектакъл и видях самотен конник да галопира по насипа, следван от хиляди мъже и жени с тояги и лъкове, от които нито един не носеше броня или доспехи от някакъв вид. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа лицето на ездача, но въпреки това знаех извън всяко съмнение кой е той.

— По-бързо! — крещеше генералът през трясъка на вдигащата се котва. — Ако този кораб не е в морето до края на деня, ще съдера кожата по всеки роб от екипажа!

— Сигурен ли си? — попита Форнела, която стоеше близо до масата с картите и държеше чаша вино. — Не бих ти препоръчала да се върнеш у дома с такива впечатляващи новини.

— Не се прибираме у дома — сопна ѝ се той. — Връщаме се във Варинсхолд да изчакаме следващата вълна. Когато подкрепленията пристигнат, ще събера армия, която ще опустоши тази земя веднъж и завинаги. Запиши това, робе! — озъби ми се той. — Аз, генерал Реклар Токрев, с настоящото постановявам изтреблението на всички жители на тази провинция…

Посягах да взема пергамент, когато нещо привлече погледа ми. Корабът най-сетне бе започнал да се изтегля благодарение на попътния вятър, екипажът му глух за молбите на свободните мечове във водата. Примижах, зърнал ново платно да се белее при завоя, който реката правеше на по-малко от миля пред нас. Вече бях понатрупал опит с корабите и веднага познах мелденейския флаг, който се вееше на мачтата му, голямо черно знаме, знак, че е бил забелязан противник. Вик от такелажа потвърди, че не страдам от халюцинации.