Антъни Райън - Владетелят на кулата

Воларианският строй бързо се разкъса, в редиците им се появи двайсетинаметров отвор, изкусителна мишена, на която Северната гвардия и хората на капитан Орвен не можеха да устоят. Втурнаха се с извадени мечове, пробойната в строя на воларианците се разшири още повече и скоро целият батальон се разпадна. Капитан Адал посече един бягащ воларианец и спря, зърнал Вейлин до трупа на Пламък.

— Ранен сте, милорд.

Вейлин вдигна ръка към кървящия си нос и поклати глава.

— Нищо не е. Събери хората си за атака наляво, атакувайте кавалерията във фланг.

— Останали сте без кон… — извика капитанът, когато Вейлин тръгна към най-близкия волариански батальон.

— Ще се оправя — махна той, без да се обръща.

Песента се бе извисила до неугасим пожар и захранваше с гориво атаката му през строя им. Вейлин убиваше и убиваше, парираше или избягваше удари, които би трябвало да са фатални. Нападна следващия батальон в гръб — този бе съставен от варитаи, неподвластни на страха, който би могъл да им внуши, но и лишени от инстинкта, необходим да парират роденото му от песента умение. Проби си път до центъра на батальона и посече командира му, който, за разлика от подчинените си, определено бе подвластен на страха — пришпорваше коня си до кръв и размахваше бясно камшик около себе си в опит да се измъкне от капана на собствения си батальон. Не успя.

Батальонът се разпадна около Вейлин, когато кмет Ултин поведе своите миньори в бесен щурм срещу авангарда им и хората от Пределите дадоха в пълна мяра израз на гнева, който бяха трупали по време на похода. Варитаите отвърнаха с характерната си прецизност, оформиха плътни отбранителни формации и се биха докрай.

— Престрой се! — крещеше кмет Ултин, забил знамето на полка си в задните редици на воларианския фронт. — При мен!

— Поведи ги наляво — каза му Вейлин и смръщи чело при вида на ужасеното му изражение.

— Вие… — Ултин преглътна шумно, втренчил поглед във Вейлин, после примигна и извърна глава. — Да, милорд!

Усетил влага по страните си, Вейлин вдигна ръка към клепачите си и когато я свали, по пръстите му имаше кръв. Спря и се опита да приглуши песента, но нова нотка на предупреждение я разгоря отново. Обърна се надясно, където пехотата на граф Марвен водеше люта битка с по-малочислен отряд мъже с леки брони. Вейлин се спусна натам и пътьом си отбеляза забележителната лекота в движенията на противника — войници, които се биеха, както други танцуват. Повечето бяха въоръжени с по един меч във всяка ръка и нилсаелците падаха с десетки, неспособни да ги спрат. „Прословутите куритаи“, осъзна Вейлин, наведе се под един меч, претърколи се на колене и замахна на свой ред, посичайки сухожилията на нападателя. Нилсаелците нададоха рев и се нахвърлиха върху ранения куритай с мечове и кинжали.

Песента писна отново, Вейлин вдигна поглед и видя трима куритаи да идват към него, един отпред и двама по фланговете му, леко отзад. Вейлин премахна всички ограничения пред песента и изведнъж движенията на куритаите се забавиха, сякаш те крачеха през петмез, координираната им атака му се стори бавна и тромава, с твърде много пробойни. Песента поутихна малко, след като тримата се гътнаха на земята, разпръсквайки кал на фонтани, кал и кръв от почти идентични рани в гърлото.

Изправи се и видя един куритай да го гледа с кривната глава и празно лице — като на дете, което вижда за пръв път изумителен фокус. Всъщност повечето нилсаелци наоколо го гледаха по същия начин. Изплющя тетива и любопитният куритай падна със стрела в гърдите, а другарите му се обърнаха към новата заплаха в лицето на Хера Дракил, който водеше своите сеорди в мелето. Нилсаелците се биеха храбро, но нямаха друго преимущество освен численото си превъзходство. Сеордите, оказа се, нямаха нужда от подобно преимущество.

Вейлин видя как вождът на сеордите се хлъзва под един размахан къс меч, скача на крака, замахва с бойната си тояга и пръсва тила на противника си. Съплеменниците му се справиха набързо с останалите куритаи — бойните тояги и ножовете им се движеха мълниеносно и враговете изпопадаха за броени секунди.

— Вече знам защо никой не посяга на гората ви — отбеляза Вейлин, когато Хера Дракил приклекна до него.

— Трябва да те види лечител, Берал Шак Ур — каза той и му помогна да се изправи.

Вейлин залитна, когато песента се разгоря отново, и потисна вик на болка, който се надигна към устата му заедно с поредната порция свежа кръв. „Рева!“ Обърна се към града, плъзна поглед по насипа и видя портите разбити и зейнали.