Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Трябва ми кон — каза той.

Сеордата видимо не беше съгласен, но граф Марвен спря край тях, скочи от седлото и подаде юздите на Вейлин.

— И без това се бия по-добре на собствените си крака — каза той. Кръв се стичаше от рана на бузата му.

— Събери хората си — каза му Вейлин и се метна на седлото. Новата гледна точка му осигури по-добър общ изглед към битката. Всички участъци на воларианския фронт вече се сражаваха, а в неговия участък вражеските формирования се бяха разкъсали, както и надясно, в участъка на Норта, където неговите хора даваха воля на гнева си, премазвайки двойно по-многочислен батальон от свободни мечове с очевидната цел да се съединят с миньорите на Ултин. Участъците вляво все още се държаха, въпреки ожесточените атаки на Кралската гвардия под командването на Кейнис. Зад тях вихърът от побеснели коне, които трудно се различаваха през пелената на дъжда, подсказваше, че еорилите скоро ще видят сметката на воларианската кавалерия.

— Атакувай с хората си ариергарда им, точно срещу Кралската гвардия — каза той на Марвен. Хвана се за лъка на седлото, за да не падне от коня. — Хера Дракил — обърна се към сеордата. — Бих искал да се запознаеш с една моя приятелка в града.

Обърна коня на Марвен и го пришпори в галоп. Близо до насипа видя нещо, което за малко да го извади от равновесие — свободният меч, бившият пленник, лежеше мъртъв с прерязано гърло, в ръката му имаше окървавен нож, а лицето му беше застинало в същото умопомрачено изражение, до което го бе докарала песента.

От докладите на Харлик знаеше, че насипът е дълъг приблизително триста метра, затова се изненада, че се е удължил с няколко мили. Дишаше трудно, усещаше как кръвта попива в ризата му под леката ризница и продължава да тече от носа, устата и очите му. През няколко метра я изплюваше, после пришпорваше коня на Марвен все по-бързо и по-бързо.

Наложи се конят да прескочи останките от портата, копитата му затрополиха по калдъръмените улици отвъд, пълни с трупове и повсеместно разрушение. Кръвта течеше на реки в препълнените от дъжда канавки, извираше на червени ручейчета от труповете, които Вейлин откриваше след всеки завой. Имаше и живи воларианци, които се препъваха сред телата, но не представляваха заплаха, защото до един бяха видимо в плен на умопомрачение. Защитниците бяха построили допълнителни стени вътре в града, което го принуди да намери пробойните, отворени от воларианците, за да продължи навътре, и това неочаквано забавяне го изнервяше заедно с песента, която надигаше непокорно глас.

На известно разстояние от катедралата се принуди да слезе от коня, защото труповете бяха толкова нагъсто, че дори опитният боен кон на Марвен отказа да продължи нататък. Пеша и със замъглено зрение Вейлин залиташе сред труповете, а веднъж дори се спъна и падна на колене край млад мъж, който лежеше по очи със забит в гърба къс меч и брадва под бледата ръка. „Толкова е млад, почти момче.“

Стана с цената на върховно усилие и продължи напред, звуци на битка стигнаха до слуха му. Озова се на широка улица със съборени сгради, където повече от пет хиляди воларианци щурмуваха поредната стена. Успели бяха да отворят пробойна и тук, труповете се множаха в ожесточено сражение при отвора. Песента писна в потвърждение — тя беше там, в най-голямото меле. „И къде другаде би могла да бъде?“

— Ние ще се заемем с това — каза Хера Дракил, който се появи до него, хората му извираха от околните улици.

— Ще съм ти дълбоко благодарен — отвърна Вейлин.

Воларианската войска издаде странен звук, когато разбраха, че нов враг ги атакува в гръб — нещо средно между хорова въздишка и стон на хора, изпаднали в пълно отчаяние. От дни се сражаваха зад крепостните стени, а сега щяха да погинат от ръката на враг, с който не биха могли да се мерят.

Звуците на битката избледняха и той затвори очи. „Млъкни, веднага“ — каза на песента, но беше много уморен и му беше много студено.

— Не е нужно да коленичиш пред мен.

Стоеше надвиснала пред него, гледаше го отгоре надолу с топла усмивка, меч ренфаелска направа бе опрян на рамото ѝ, острието му кърваво чак до дръжката.

— Това ли е мечът? — попита той.

Тя поклати глава.

— Така и не го намерих.

Причерня му. След миг дойде на себе си и установи, че лежи по гръб, че лицето ѝ е само на педя от неговото и сълзи падат по окървавените му черти.

— Сигурна бях, че ще дойдеш.

Вейлин успя да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата ѝ. „Оставила я е дълга значи.“