Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Стрелци по мачтите! — ревна капитанът. — Пригответе балистите! Куритаи на носа!

Още едно платно се появи след първото, после още две. Хвърлих поглед през рамо към генерала и с изненада видях лице на страхливец. Всяка следа от високомерие и арогантност беше изчезнала, заменена от потна гримаса и разтреперани от неприкрит страх крайници. И тогава разбрах, че този мъж всъщност никога не е участвал в битка. Беше виждал сражения, нареждал бе на мъже да участват в тях и да умират в тях, но самият той никога не беше вдигал оръжие. Тази мисъл породи силен смях в гърдите ми, смях, който успях да преглътна навреме. Страхливец или не, генералът все още имаше пълната власт над живота ми, поне докато този кораб плаваше по водата.

За разлика от мен, съпругата му не успя да скрие смеха си. Трескавият му поглед се завъртя към нея — Форнела стоеше до масата с картите, държеше свитъка, който му бях дал по-рано, и се смееше от сърце на съдържанието му.

— Какво има? — попита настоятелно той. — Какво ти е толкова забавно, почитаема съпруго?

Тя махна към мен, без да спира да се смее.

— О, просто се радвам на добре похарчените си пари.

Генералът ме погледна. Гневът добавяше малко цвят към бледото му лице.

— Сериозно? В какъв смисъл?

— Позволи ми да цитирам тази вероятно последна творба на прочутия учен и поет лорд Верниерс Алише Сомерен, озаглавена „Ода за генерал Реклар Токрев, ала Дракен“. — Замълча, колкото да се изкашля драматично, преглътна напиращото подхилкване и продължи: — „Мъж зъл и прекомерно горделив, от булката си мразен с право, мърсуваше и пиеше далеч от боя див, и писаря си със лъжи захранваше прездраво…“

— Млъкни — опита се да я спре генералът, но тя продължи, все едно не го е чула:

— „Той хората си прати да умрат отрудени, а сам мечтаеше за слава незаслужена…“

— Затвори си плювалника, кучко отровна! — Хвърли се към нея, удари я силно с юмрук, а когато Форнела залитна, я ритна в корема. — От години ме тровиш със злобата си! — Ритна я отново и тя повърна и се загърчи на палубата. — Цял век в твоята компания, вярно сърце! — Още един ритник, от който на устата ѝ изби кръв. — Още след първата седмица знаех, че един ден ще те убия…

Ножът, който моята господарка беше захвърлила в каютата си, имаше късо, но наточено острие и с лекота потъна до дръжката в черепа на господаря. Той издаде странен, писклив звук, почти като дете, което си поема дъх, преди да се разкрещи отново, после се строполи напред и носът му се счупи с хрущене при срещата си с дъските на палубата. Винаги съм съжаляван дълбоко, че смъртта му бе толкова бърза и че така и не разбра кой е нанесъл смъртоносния удар. Но пък съм имал не един и два повода да се дивя на трудно смилаемия факт, че едва малцина от нас получават края, който заслужават.

Форнела изплю още кръв върху палубата и ме стрелна с примирен поглед.

— Предполагам… че за една последна… целувка… и дума не може да става?

Обърнах се, чул тропот на тичащи крака, и видях двама куритаи да тичат към мен с извадени мечове близнаци. Тъкмо щях да хукна към парапета и да си пробвам късмета в реката, когато в палубата до мен се заби стрела, след нея още и още. Метнах се към масата и се претърколих отдолу, а куритаите паднаха мъртви под дъжда от стрели. Погледнах към Форнела — тя изскимтя уплашено, втренчила поглед в стрелата, която приковаваше роклята ѝ към дъските на палубата. Бих искал да ви разкажа как действията ми са били мотивирани от някакво кавалерско чувство, как съм я грабнал за ръцете и съм я издърпал под прикритието на масата, воден единствено от прилив на смелост, но това би било лъжа. Просто знаех, че мелденейците ще я сметнат за ценна заложница, и се надявах, че ще погледнат с добро око на мен, ако им я предам жива и здрава.

Сгушихме се под масата, стрелите продължаваха да валят, а малко след това на палубата изтрещя нещо голямо и тежко, което донесе със себе си гореща вълна и бълваше дим. Още стрели, още тежки горящи неща. Форнела се притискаше към мен, макар че що за утеха намираше в близостта ми, нямах представа, нямам и до днес. Скоро палубата се килна под опасен ъгъл, градушката от стрели спря, заменена от крясъците и металическия трясък на сражаващи се мъже. Моряк роб падна мъртъв на крачка от нашата маса, от раната на врата му още бликаше кръв, а малко след това виковете на гняв и предизвикателство отстъпиха пред писъци и молби за милост.

А сетне се спусна тишина сякаш безкрайна, накъсвана от глас, който говореше на мелденейското наречие на езика на Кралството.