Антъни Райън - Владетелят на кулата

Воларианката се размърда, беше очевидно, че изпитва болка.

— Завладяването на това кралство беше само първата стъпка на един по-голям план, ваше величество. Тази земя предлагаше някои географски предимства, важни за постигането на окончателната цел.

Лирна усети как Вейлин до нея се напряга. Обърна се и го видя да се мръщи, вперил съсредоточен поглед в пленницата, после въздъхна с раздразнение.

— Милорд? — подкани го тя с тревога.

— Простете, ваше величество — каза той и се усмихна изтормозено. — Просто… много съм уморен.

Лирна се вгледа в лицето му, видя зачервените очи, хлътналите бузи и дълбоката тъга, която тежеше в погледа му. Знаеше какво е направил предния ден, предполагаше, че след време ще го узнае и целият свят, и се питаше дали това униние се дължи на смъртта, която бе видял и причинил. Винаги го бе смятала за неподвластен на такива дреболии като чувство за вина и отчаяние, действията му бяха неизменно безупречни. Но сега… „Възможно ли е все пак да е обикновен човек?“

— Говори ясно — каза тя и се обърна отново към затворничката. — Каква е тази окончателна цел?

— Алпиранската империя, ваше величество. — Форнела изглеждаше изненадана, че Лирна не се е досетила и сама за този толкова очевиден отговор. — Нашествието в това кралство бе просто първата стъпка към завладяването на Алпиранската империя. Взора стъпка: през лятото на следващата година от пристанищата на това кралство потегля армия към северните брегове на империята. Втора армия със същата сила и численост предприема едновременна атака по южната граница. И се сбъдва отдавнашната мечта на воларианския народ. — Усмивката на жената бе едва забележима. — Моля да ми простите, ваше величество, но трябва да ви кажа, че тази инвазия винаги е била просто прелюдия към една много по-голяма игра.

— Да — отвърна Лирна след кратък размисъл. — Игра, която аз ще довърша, като опожаря Волар.

Вечерта имаше нещо като банкет. Въпреки обсадата кумбраелската столица явно бе добре запасена с продоволствие, защото дългата трапезна маса бе отрупана с храна и безброй бутилки вино от отлични реколти.

— Колекцията на чичо ми — обясни лейди Рева. — Вече раздадох по-голямата част от нея на хората в града.

Стояха в градината на имението недалече от отворените прозорци на трапезарията, Бентен и Илтис също бяха там, на десетина крачки от двете им страни. Азраелката, явно уважавана съветница на предишния васален лорд и на неговата наследничка, стоеше пред прозореца с уж неутрални стойка и изражение, но интелигентният ѝ поглед не ги изпускаше нито за миг.

— Милейди не обича вино? — попита Лирна лейди губернаторката, като обърна гръб на любопитната съветница.

— Не мога да го понасям. — Рева се усмихна смутено, стиснала ръце пред себе си и свела леко глава. Видно бе, че познанията ѝ за етикета са крайно недостатъчни, например често изпускаше правилните обръщения, но пък това, оказваше се, по никакъв начин не дразнеше кралската персона на Лирна.

— Чичо ви беше нещо като експерт по въпроса, ако си спомням добре — каза тя. — Помня, че подушваше чаша вино и безпогрешно назоваваше годината, лозето и дори накъде е гледал склонът, където е расло гроздето.

— Той беше пияница. Но ми беше чичо и много ми липсва.

— Особено тази вечер, предполагам.

Рева се засмя.

— Ами… не съм свикнала с такива работи. — Намръщи се с раздразнение, преди да добави: — Ъъ… ваше величество. Простете.

Лирна се усмихна мълчаливо и погледна назад към банкета. Не беше шумно това празненство, хората разговаряха тихо, все още под впечатлението на ужасите, които бяха видели, тъгуваха за близките и приятелите, които бяха загубили. Затова пък виното определено беше на почит, особено що се отнася до Норта Ал Сендал, който седеше на стъпалата на къщата, преметнал ръка през рамото на брат Кейнис, и жестикулираше енергично, при което виното в чашата му се плискаше.

— Красиво е, брат. Широки открити пространства, чудесен изглед към морето и… — смушка с лакът лорд-маршала и му намигна, — и всяка вечер си лягам с красива жена. Всяка вечер, братле! А ти предпочиташ да си стоиш в ордена.

— Този човек много ме дразни — каза лейди Рева. — Дори когато е трезвен.

— Наистина е доста приказлив като за труп — отвърна Лирна. Погледна към останалите гости и забеляза, че един важен човек липсва. Беше се прибрал в лагера на армията си след първия час на банкета, извинявайки се с умора, а че е уморен, нямаше никакво съмнение. Лейди Дарена си бе тръгнала с него, което даде повод на Лирна да осъзнае, че прибързаната ѝ ревност към лейди губернаторката може и да не е била насочена към правилната жена.