Антъни Райън: Владетелят на кулата

— Какво е станало с лорд Вейлин? — попита тя.

Неохота се изписа по лицето на лейди Рева, напрежение обтегна порцелановата ѝ кожа.

— Той ни спаси.

— Знам. Но не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който ви е спасил, е оставил своята дълбока следа. Кажете ми какво е станало с него, милейди.

Рева издиша през зъби, после стисна устни пред неканения спомен.

— Той доведе горските хора в града и те избиха воларианците. Всичките, при това за броени минути. Отецът ми е свидетел, че бих дала дясната си ръка да бяха тук по време на обсадата. Намерих го, след като… всичко приключи. Той… кървеше, много. Говорехме, а после той се строполи. Почти все едно беше… — Млъкна и вдигна глава да погледне Лирна в очите. — Приличаше на умрял. После дойде лейди Дарена. Движеше се много странно, със затворени очи, но дойде право при него, без нито веднъж да се спъне. Кожата ѝ беше толкова бледа… Срина се отгоре му и аз реших, че и двамата са мъртви. Тогава започнах да се моля, ваше величество. Молех се на Отеца и пищях, защото бе толкова нечестно… А после… — Потрепери и скръсти ръце на гърдите си. — А после те оживяха.

— Някой друг видя ли това?

— Само горските хора. И си личеше, че никак не им харесва.

— Добре ще е да не го споделяш с друг, да си остане между нас засега.

— Както кажете, ваше величество.

Лирна я докосна по ръката и тръгна назад към къщата.

— Вие сериозно ли говорехте? — попита след нея Рева. — За това, дето ще им подпалите града?

Лирна спря и кимна.

— Напълно. От първата до последната дума.

— Преди да се случи всичко това бях толкова уверена, толкова убедена, че това, което правя, е добро и правилно. Имах мисия, свещена мисия, благословена от самия Отец. Сега… — Младата губернаторка навъси чело и изведнъж вече не изглеждаше толкова млада. — Направих… разни неща тук. За да защитя града, направих неща, които… В онзи момент ми се сториха правилни и справедливи, но сега не знам. Сега се питам дали не съм взела гнева за здрав разум и убийството за правосъдие.

— По време на война те са едно и също, милейди. — Върна се и стисна ръката на Рева. — И аз направих разни неща. И бих повторила всяко от тях.

— Бих искала да се поразходя, господа — каза тя на Илтис и Бентен малко по-късно. — Да видя своята нова армия.

Илтис се поклони, без да задава въпроси, а Бентен бе зает да се бори с прозявките си.

— Късният час ви измъчва, милорд? — обърна се към него Лирна.

— Моля да ме извините, ваше величество — отвърна той и изправи гръб. — Аз съм на ваше раз…

Тя го спря с жест.

— Бягай в леглото, Бентен.

Като мнозина от гостите, и Орена явно бе оценила високо вкуса на покойния васален лорд към хубавите вина.

— И ние ше додем, ваше величество — каза тя, като заваляше леко думите, а очите ѝ се кръстосваха комично. — Обичам войници.

— Ще я сложа да си легне, ваше величество — каза Мурел, хвана под ръка придворната дама и я повлече към къщата въпреки негодуванието ѝ.

— Искам да видя войниците бе! — мрънкаше Орена.

— Траурът ѝ не трая дълго — отбеляза Илтис, загледан след двете жени.

— Хората скърбят по различен начин, милорд. Ще тръгваме ли?

— Мисля, че има нещо, което трябва да ви кажа, милейди — започна едрият мъж, след като минаха по насипа. — Свързано е с лорд Ал Сорна.

— Сериозно? Какво?

— С него се познаваме отпреди. Срещали сме се два пъти. Първият път беше в Линеш, където той ми остави това… — той докосна обезобразения си нос, — а вторият беше преди няколко месеца, когато аз…

Лирна спря и го погледна с вдигнати вежди.

— Когато се опитах да го убия — довърши нейният лорд-протектор. — С арбалет.

Смехът ѝ звънна над реката. Илтис мълчеше стоически.

— Затова си бил в зандана с Фермин — каза тя.

— Въпрос на много лоша преценка, каквато, уверявам ви, няма да допусна отново. Привързаността ми към Вярата беше ожесточена, безкритична. Сега… сега съм верен на други неща.

— Дано да е така.

Продължиха покрай брега. В тръстиките още се носеха трупове, подути и смърдящи. След проливните дъждове беше станало нетипично студено за сезона, толкова студено, че дъхът се къдреше пред лицето ѝ, а около труповете в реката се бе образувала ледена корица.

— Лед през лятото — каза тя и спря да погледне. — Късно лято, да, но все пак е много, много странно.

— Не съм виждал такова нещо, ваше величество — каза Илтис и спря да погледне на свой ред. — Никога през…

Стрелата се заби в рамото му, завъртя го и той падна с вик. Лирна се метна на земята, водена от натрупан в битки инстинкт, и втората стрела профуча над главата ѝ и строши тънкия лед в реката. „Близо са“ — заключи тя от ъгъла, под който бе прелетяла стрелата. Илтис лежеше на няколко крачки от нея, скърцаше със зъби и се опитваше да извади меча си. Лирна поклати глава и вдигна ръка, обхождайки с поглед високите треви. Илтис спря да се движи и захапа плаща си, за да не извика от болка.