Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Що за брат не би дошъл да ти помогне? — Закашля се, от устата му шурна кръв и опръска лицето ѝ.

— НЕ! — изпищя тя, докато му причерняваше отново. — НЕДЕЙ! Моля те, недей…

Студ. Абсолютен, нетърпим студ. Преминаваше през кожа и кости да вледени сърцето му. Ала ръцете му не трепереха, дъхът му не се къдреше. Примигна, усетил, че зрението му се възвръща, и видя стена. Обърна се и звукът от ботушите му отекна, много силно и много продължително. Никое ехо не траеше толкова дълго.

Стаята представляваше простичък куб от грубо издялан камък с прозорец вдясно от него. В средата ѝ имаше обикновена маса, скована от тъмно дърво, повърхността ѝ лъщеше, макар да нямаше запалена лампа, нито от прозореца да влизаше светлина. Жена седеше от другата страна на масата и го гледаше с изражение, което бе в равна мяра гневно и любопитно. Пред него имаше празен стол.

— Знам кой си — каза жената и гласът ѝ породи друго ехо с неестествена продължителност.

Вейлин тръгна към стола, но после спря, дочул слаб звук, тих жален зов. „Някой името ми ли извика?“

— Токрев ли е бил, чудя се? — Жената наклони глава и присви очи. — Не, едва ли.

Беше тъмнокоса, млада и красива, интелигентност гореше в очите ѝ, както и омраза, каквато Вейлин не беше виждал никога. Незнайно защо се сети за нещото, което бе живяло в Баркус, само дето в сравнение с тази жена онова беше злобно дете и нищо повече.

— Знаеш кой съм — каза той. — А коя си ти?

Тя се усмихна невесело.

— Аз съм пойна птичка в кафез. Също като теб сега.

Опита се да призове кръвната песен, ослушваше се за някакъв насочващ тон, но не чуваше нищо.

— Без песни тук, милорд — каза жената. — Без дарби. Единствените дарове тук са онези, които носи той, и те рядко са приятни.

— Той?

Ярост сгърчи за миг лицето ѝ и тя удари силно по масата.

— Не си играй с мен! Не се прави на глупак! Отлично знаеш къде си и кой те държи тук.

— Както държи и теб.

Жената се отпусна с тих смях и се облегна назад.

— Наказанията му са сурови, но разнообразни, в по-голямата си част поне. Тази стая, студът, скуката, която те принуждава да търсиш разтуха в спомените си, а аз имам много спомени.

— Ръката ѝ се вдигна към гръдния кош и разтри мястото между гърдите, очите ѝ се втренчиха в стената. — Обичал ли си някого някога, милорд?

Звукът се появи отново, по-силен този път. Нечий глас изричаше името му, глас далечен, но познат.

Той пренебрегна въпроса ѝ и застана пред прозореца. Загледа се в променливия пейзаж, врящо облачно небе над висока планина. Склоновете на планината се заоблиха пред погледа му, снишиха се, тревата стана по-зелена и релефът постепенно се промени в ниски полегати хълмове.

— Сменя се постоянно — каза жената. — Планини, океани, джунгли. Сигурно са места, които е познавал някога.

— Защо те е затворил тук? — попита Вейлин. — За какво престъпление?

Тя спря да разтрива гърдите си и ръката ѝ се отпусна отново на масата.

— Обичах, но не ме обичаха. Това беше престъплението ми.

— И преди съм срещал такива като теб. Във вас няма любов.

— Повярвай ми, милорд. Никога не си срещал такава като мен — отвърна тя и кимна към масата.

Флейтата я нямаше там допреди миг, но сега лежеше върху лъскавата дървена повърхност. Простичък инструмент, изработен от кост, петносан от старост и употреба, но Вейлин бе сигурен, че ако го вземе и го вдигне към устните си, звукът ще е много силен.

— ВЕЙЛИН!

Вече нямаше грешка, нечий глас извън тази стая викаше името му толкова силно, че да разтърси каменния ѝ градеж.

— Той ще ти я върне — каза жената и кимна към флейтата. — За тези като нас е трудно да живеят без песен.

Стаята се разтресе, каменните блокове започнаха да се пукат под външен натиск, хоросан и камък се трошаха, а през пролуките нахлуваше топла бяла светлина.

— Просто я вземи — каза жената. — Ще пеем заедно, когато той ни върне. И каква песен ще е само…

Той погледна флейтата. Копнееше да я вземе и се мразеше заради този копнеж.

— Име имаш ли? — попита той жената.

— Стотина или повече вероятно. Но любимо ми е онова, което си спечелих, преди да приема чудесната сделка на Съюзника. По молба на баща си опустоших една земя на юг, където местните диваци създаваха проблеми. Бяха суеверна паплач и решиха, че съм вещица. Елвера, така ми казваха.

— Елвера. — Загледа се отново във флейтата, после стената зад него изтрещя. Вейлин срещна отново погледа ѝ и се усмихна, преди да ѝ обърне гръб, на нея и на флейтата. — Ще го запомня.