Антъни Райън - Владетелят на кулата

„Е — помисли си той, — поне успях да опозная Алорнис.“

Заби пети в хълбоците на Пламък, конят се изправи на задните си крака, после хукна в галоп.

Времето сякаш се забави, докато препускаха към воларианските редици, многочислени и строени като по конец, истинско произведение на военното изкуство, проснато пред погледа му. Огнени топки западаха в ниски дъги, изстреляни от кораби в реката. Пожарите в града догаряха под проливния дъжд, небето бе задънено от гъсти черни облаци, разкъсвани тук-там от светкавици.

Стрели литнаха към него, но благодарение на песента лесно ги избегна, мелодията ѝ звучеше по-силна отвсякога. Изчака, докато мелодията открие бившия пленник, чийто страх звучеше като пронизителен писък във втората редица на батальона му, и започна да пее — влагаше много гняв и жажда за кръв в мелодията, която запрати напред. Усети мига, когато песента намери мишената си. Свободният меч окончателно се раздели с последните останки от самообладанието си, самоконтролът му се строши като пукната стъклена чаша при вида на нападащия конник, който връхлиташе право към него с меч в ръка. Редиците на батальона се огънаха като вълна, когато младежът се хвърли назад, пробивайки си безогледно път, сечеше с късия си меч по ръцете, които се опитваха да го спрат, пищеше от ужас толкова силно, че мнозина от първата редица се обърнаха да видят какво става.

Не беше голям пробив, в интерес на истината, само миниатюрен дефект в иначе забележително дисциплинирания строй на воларианците, но днес и това се оказа достатъчно.

Пламък се вряза в първата редица с безстрашието на истински боен кон, разхвърля хора вляво и вдясно, стъпка по-бавните, докато мечът на Вейлин подхващаше своята песен. Разсече лицето на един мъж от брадичката до тила със замах толкова силен, че сряза дори шлема му, после пришпори Пламък напред, а мечът сечеше и мушкаше мълниеносно, неуморно. Мъже падаха с отсечени крайници, нови писъци оформиха хор около соловото изпълнение на бившия пленник, който все още си пробиваше път към сравнителната безопасност на задните редици.

Ветеран със сурово лице се отдели от тълпата, вдигнал късия си меч в бърз замах, но днес песента виждаше всичко и предупреди Вейлин навреме, затова миг по-късно ветеранът се срина на колене, зяпнал невярващо кървящото чуканче на китката си. Друг свободен меч се опита да посече краката на Пламък, с което си спечели широк замах на меча и обезглавяване.

Изхвърчаха на скорост през последната редица на воларианския строй и Вейлин дръпна рязко юздите на Пламък сред фонтани от кал. Ужасеният свободен меч, бившият пленник, бе паднал на колене зад батальона си, очите му ококорени и немигащи, напълно в плен на умопомрачението. Вейлин завъртя коня си и видя, че воларианците се прегрупират да го обградят. Стягаха пръстена с извадени мечове и страх се четеше на всяко лице.

Вейлин чу смях отнякъде и чак след миг осъзна, че се смее самият той. Усети и кръв да се стича от носа му, знак, че е пял твърде дълго. Пренебрегна го и нападна отново, прегази най-близкия свободен меч и посече мъжете от двете му страни, свърна надясно и уби някакъв тип, който крещеше заповеди, после друг, който стоеше замръзнал от ужас.

Ала далеч не всички бяха попаднали в плен на страха — петнайсетина души направиха опит да го свалят, но песента го предупреждаваше за всяка атака. Вейлин парираше, извърташе се и убиваше във вихър от песен и кръв, докато Пламък не изцвили от болка и не се изправи на задните си крака със стрела в хълбока. Остана прав още няколко секунди, риташе и размахваше копита, но накрая болката го свали на колене. Вейлин се претърколи от седлото, скочи на крака, парира един удар и прониза с меча си човека, който го беше нанесъл, острието от звездно сребро мина с лекота през нагръдника му.

Измъкна меча си и застана до своя умиращ кон, обграден от свободни мечове, които стягаха бавно пръстена, пришпорвани от ругатните на офицерите си. Песента роди нова нотка, нещо дисхармонично и диво, но едновременно с това ожесточено и вярно до смърт. Вейлин се засмя отново и свободните мечове съвсем забавиха крачка.

— Съжалявам, че вашият генерал не прие предложението ми — каза им той.

Снежинка се появи сред войниците като вихър от нокти и зъби, прикова двама към земята, гигантските ѝ челюсти се спряха за миг върху лицата им, колкото да ги разкъса. Погледна за част от секундата Вейлин и песента изпя тон на топъл поздрав, после изчезна, врязвайки се в най-плътния възел от воларианци сред кръв и разкъсани крайници.