Антъни Райън - Владетелят на кулата

Рева беше в постоянно движение, притичваше от място на място според най-голямата нужда, убиваше с лък или меч, за да възвърне отстъпените позиции. Понякога бе достатъчно просто да се появи някъде и хората да я видят — видеха ли я на някой покрив или скочеше ли сред тях, дори най-отчаяните намираха кураж в себе си и се включваха отново в битката. Но по пладне Рева разбра, че моментът е дошъл, и нареди да изсвирят тройния сигнал.

Тичаше с Аркен по едно висящо мостче към четвъртия пръстен, когато видя лорд Арентес на улицата долу да се бие заедно с малка група обградени гвардейци. Варитаи ги нападаха от всички страни.

— В плътна група! — извика старият командир, докато хората му бавно, сантиметър по сантиметър, се придвижваха към защитата на третия пръстен. — Стъпка по стъпка.

Рева свали лъка от гърба си и бързо отстреля трима варитаи, но това не беше достатъчно. Стегната формация от свободни мечове се включи в мелето, удари гвардейците и смаза фланговете им. Рева видя как Арентес парира удар с меч и на свой ред посича противника си, ала мечът му остана заклещен в рамото на воларианеца. Рева метна лъка през рамо и скочи от мостчето. Приземи се насред битката с изваден меч и порази един воларианец, който нападаше Арентес. Друг се хвърли към нея, но попадна под Аркен, който тъкмо скачаше от мостчето, размахал дивашки брадвата си.

— Към стената, милорд! — каза тя на Арентес и хукнаха натам. Прехвърлиха се тромаво с помощта на защитниците от другата страна на пръстена, докато стрелците по покривите държаха воларианците на разстояние.

Вдигна поглед и видя Аркен да се прехвърля през стената, едър силует на фона на ясното синьо небе… а после младежът изведнъж се срина на улицата пред нея.

— Аркен?

Лицето му бе притиснато в калдъръма, смачкано, очите замъглени и невиждащи. Волариански къс меч стърчеше от гърба му.

Третият пръстен издържа не повече от час, въпреки клането, което Рева организира около трупа на Аркен, когато свободните мечове се прехвърлиха през стената. Яростта ѝ бе такава, че изгуби всяко чувство за време, биеше се, неподвластна на умора и изтощение. Враговете прииждаха и тя ги убиваше, докато някой не я стисна силно за ръцете и не я повлече назад. Чак тогава осъзна къде е и какво прави, видя, че дясната ѝ ръка е напоена в червено до рамото, после отново втренчи поглед в тялото на Аркен, което лежеше сред воларианските трупове. Скоро го изгуби от поглед, когато завиха зад някакъв ъгъл и я прехвърлиха през петия пръстен.

— Милейди? — Антеш се взираше в нея, сложил решително ръка на рамото ѝ. — Моля ви, милейди.

Тя примигна няколко пъти и бавно се изправи.

— Колко ни останаха?

— Половината в най-добрия случай. Твърде много загубихме, когато последният пръстен падна.

„Аркен…“

— Да, загубихме твърде много.

Тя сведе поглед към меча в ръката си и видя, че половината от острието се е отчупило. Не помнеше кога е станало. Захвърли го на паветата, видя едно корито за водопой на животни и потопи глава във водата, за да отмие кръвта от косата си.

— Тук не можем да удържим — каза тя на Антеш, след като извади главата си от водата. — Да се изтеглим към последния пръстен. Там кланицата е по-широка.

Докато Антеш и Арентес организираха последната отбрана, Рева отиде в имението. Намери меча там, където го беше оставила, подпрян край огнището в памет на чичо ѝ. Взе го и ѝ се стори по-лек, отколкото го помнеше. Острието бе наточено и лъскаво, следите от кръвта на Четеца отдавна бяха изчистени.

— Не за теб дойдох тук — каза тя на меча. — Но и ти ще свършиш работа.

Шестият и последен пръстен беше изграден около катедралния площад и на всеки квадратен метър от него имаше поне по трима-четирима защитници. Твърде старите, невръстните и тежко ранените бяха намерили убежище в катедралата. Оцелелите гвардейци бяха заели позиции на самия площад, готови да отблъснат евентуален пробив. Личеше си, че са уморени до смърт, но всички изправиха гърбове, когато я видяха да приближава, метнала на рамо меча на дядо си.

— Реших, че е време — каза тя. — Време е да ви благодаря за службата. От този момент сте освободени с пълни почести и можете да си тръгнете когато сметнете за уместно.

Смехът, който последва, бе изненадващо силен, макар и краткотраен, благодарение на лорд Арентес, който изръмжа неодобрително.

— Може спокойно да се каже — продължи Рева, — че семейството ми не винаги е заслужавало такава отлична служба като вашата. Същото, откровено казано, важи и за мен. Защото работата е там, че аз не съм благословена. Аз… аз излъгах… — Не довърши, защото капка дъжд падна върху ръката ѝ, което беше странно, защото вече от седмици по небето нямаше и едно облаче. Рева вдигна поглед и видя небосвода да се смрачава, облаци да се събират с неестествена бързина. Скоро заваля, дъждът падаше косо, носен от бурен вятър, пожарите от другата страна на пръстена бързо угасваха под пороя.