Антъни Райън - Владетелят на кулата

Рева тъкмо се обръщаше, когато нещо се удари в плочите на покрива с влажен звук. Търколи се по покрива и спря в краката ѝ — и тя видя отпуснато жълтеникаво лице и празни очи, вперени в нея. Чуха се още такива звуци. Рева се огледа и осъзна, че от небето валят глави. Чу жена да пищи на улицата долу, вероятно познала някой от страшните снаряди.

Отиде в имението, където Арентес и Антеш обсъждаха нещо над една карта.

— Имаме ли пленници?

Двайсетина мъже бяха държани под стража в едно кьоше на градините, повечето ранени и до един занемели в очакване на смъртта. Без изключение бяха свободни мечове — куритаите и варитаите не се предаваха, а защитниците доубиваха ранените, защото, дори ранени, войниците роби продължаваха да се бият.

— Всичките са офицери или сержанти — обясни Антеш. — Надявахме се да изкопчим нещо от тях.

— Ние сме от тази страна на стените, те — от другата — отвърна Рева. — Друго не ни трябва да знаем. — Обърна се към сержанта от домашната гвардия, който отговаряше за пленниците. — Имаш ли някакъв проблем с това? Ако е така, ще се погрижа лично.

Сержантът поклати мрачно глава и стисна алебардата си.

— Искам ги на големи интервали — каза му Рева. — По целия пръстен. Най-вече там, където свободните мечове са най-нагъсто.

Застави се да остане и да гледа, стори ѝ се странно, че едва шепа го удариха на молба или се опитаха да избягат. Със сигурност бяха наясно, че не могат да се спасят, че пленничеството само отлага неизбежното. Повечето бяха твърде уплашени и отчаяни да направят друго, освен да тръгнат с препъване и сълзи към дръвника за обезглавяване, стискаха очи или повръщаха от ужас, преди брадвата да се спусне, но един се държа предизвикателно — застана пред смъртта с вдигната глава и нахален поглед, а когато го натиснаха да коленичи, погледна Рева право в очите и каза:

— Елвера.

Рева кимна леко в отговор.

— Не сте по-добри — каза той на езика на Кралството. — Не по-добри от нас.

— О, не — отвърна тя. — Аз съм много по-лоша.

Незнайно как бе успяла да заспи и се събуди на един покрив близо до площада. Аркен седеше на ръба недалече от нея. Беше намерил отнякъде одеяло да я завие, ала въпреки това Рева трепереше в студения нощен въздух.

— Може пък да сме си купили малко почивка — каза той. — С онова с пленниците. От близо два часа не е имало атака. — В гласа му нямаше неодобрение или присъда, а само уморено примирение.

— Ще се върнат — каза тя, изправи се и се разкърши. — Лорд Арентес те похвали за помощта, която си оказал на Кралската гвардия вчера. Като го слушам, май искат да те осиновят.

— Няма ни един свестен стрелец сред тях — каза той и сви рамене. — Не е трудно да изпъкнеш.

Рева придърпа одеялото около раменете си и се загледа в наполовина разрушения град под себе си. По завзетите от воларианците улици горяха пожари, войници притичваха от врата до врата — бяха си научили урока и се опитваха да не остават на открито повече от крайно необходимото, защото алторските стрелци само това чакаха. Под нея хора се събираха на групи в претъпканите улици зад третия пръстен, седяха около готварски огньове или спяха от изтощение, налягали по паважа. Почти не говореха, само дете ще заплаче или сержант ще подвикне шега към някой задрямал постови.

— Аз излъгах, Аркен — каза Рева.

— За какво?

— За Ал Сорна. Никакво видение не съм имала, не съм получила знак от Отеца. Ал Сорна като нищо може още да е в Пределите. Може би изобщо не е имал намерение да идва насам. А и защо да ни помага? Тази земя е пълна с хора, които проклинат името му.

Чу го да става, а след миг ръцете му я прегърнаха, силни и топли.

— А ти какво мислиш? Че няма да дойде?

„Върнах се в тази земя да намеря сестра, а намерих две.“

— Не — прошепна тя и преглътна, видяла колона варитаи да се строява на улиците при южната стена. — Не. Ще дойде.

Поредният щурм започна призори и продължи през целия ден. Воларианците атакуваха на четири различни места, като всяка нова атака бе предшествана от обстрел с обсадните машини. И не само заловени защитници този път, а жени и деца имаше сред отсечените глави, които се разцепваха като дини по калдъръма на улиците, докато алторците събираха кураж за поредната атака. Както можеше да се очаква, някои се пречупиха — един цивилен се отдели от взвода си и прескочи стената, когато в редиците им тупна глава на момиче; крещеше и размахваше сатър, хвърли се право към свободните мечове, които напредваха към пръстена, и скоро изчезна в мелето от сечащи мечове.