Антъни Райън - Владетелят на кулата

— Ще ги ударим силно, после ще свърнем на запад, за да се съединим с кавалерията, докато еорилите заплашват източния им фланг. Това би трябвало да ангажира достатъчно голяма част от войската им, за да осигури глътка въздух на Алтор. След това може да се изтеглим в гората, където нашите сеордски приятели добре ще си поиграят на криеница с тяхната пехота. Ще ги ангажираме в дребни схватки, засади и прочие от този род. Няма да стане бързо, ще се проточи по-скоро седмици, отколкото дни, но вярвам, че този вид битка можем да я спечелим.

— Алтор не разполага със седмици — каза Норта. — Дори с дни не разполага.

— А ние не разполагаме с достатъчно хора, капитане — отвърна Марвен и гласът му потрепна от натрупалото се през изминалите седмици напрежение. — Трябва ни два пъти по-голяма армия, за да ги пробием.

— Значи изминахме целия този път, за да си играем на гоненица в гората, докато градът издъхва? — Норта изсумтя с отвращение.

— А реката? — обади се Адал. — Можем да направим лодки. Сред хората ни има много, които разбират от този занаят. Така ще изпратим подкрепления на града.

— Докато направим лодките и прекосим реката, няма да е останал никой, на когото да помогнем — каза Норта. — И то ако успеем да се промъкнем покрай чудовището, което е хвърлило котва в Колдирон.

Вейлин вдигна поглед към тавана на палатката, вниманието му бе привлечено от поредната гръмотевица. Бурята на Кара набираше сила и скоро земята щеше да се разкаля толкова, че кавалерията да стане неизползваема. Отиде в дъното на палатката, където на леглото му лежеше платненият вързоп. Капитаните продължаваха да обсъждат различни идеи, докато той развързваше канапите и разгъваше платното. Кръвната песен надигна глас за добре дошъл, когато той хвана ножницата. Забравил бе колко приятно тежи в ръката му. Стегна ножницата на гърба си и чак тогава си даде сметка, че капитаните са се умълчали.

— Милорд? — извика му Дарена, когато той излезе от палатката. Вейлин отиде при Пламък, метна седлото на гърба му, пристегна каишите, после го поведе към редиците на строената пехота. — Какво си намислил?

Дарена застана на пътя му, леко задъхана, страх и подозрение грееха в очите ѝ. Зад нея стояха капитаните. Повечето го гледаха объркано, но на лицата на Норта и Кейнис се четеше мрачно разбиране. Спогледаха се, после тръгнаха в противоположни посоки, Кейнис се развика на сержанта си, а Норта хукна към своята рота, следван както обикновено от Снежинка.

— Милорд? — повтори Дарена.

— Когато летиш, ти виждаш душите на хората — каза той. — Но виждаш ли някога своята?

Тя поклати безмълвно глава.

— Много жалко. — Обхвана в шепи лицето ѝ и бръсна с палец бузата ѝ. — Защото аз я виждам и знам, че грее с ярка светлина. Бих бил особено благодарен, ако се погрижиш за сестра ми. Тя няма да разбере това.

Обърна се, яхна коня и го подкара към предната редица на армията. Видя знамето на миньорите и дръпна юздите.

— Свободно! — извика на полковете наоколо. — Съберете се.

Офицерите се поколебаха за миг, преди да предадат заповедта; имаше и няколкоминутно забавяне, докато застанат около него в хлабав кръг. Сеорда и голяма част от пехотата се тълпяха зад тях.

— Стигнахме етап — каза Вейлин, — когато не мога да изисквам подчинение от вас само въз основа на чувството ви за дълг. Сега всеки мъж и всяка жена в тази армия трябва да вземат решението си сами. Колкото до мен… — Той се обърна в седлото и посочи към блъскания от пороен дъжд град отвъд воларианския фронт. — Колкото до мен, аз възнамерявам да пришпоря коня си към центъра на този град. Защото моя близка приятелка е там и аз много бих искал да я видя отново.

Посегна през рамо, изтегли меча си и го вдигна високо. Нямаше много светлина под смрачаващото се небе, но въпреки това острието улови достатъчно слънчеви лъчи и грейна. Вейлин плъзна отново поглед по лицата им, бледи и прехласнати под дъжда, преди да продължи:

— И ще убия всеки, който вдигне ръка да ме спре. Онези, които пожелаят да дойдат с мен, са добре дошли.

Обърна Пламък и бавно пое напред. Врявата зад него набираше сила, гласовете на Марвен и Адал се откроиха над множеството викове и заповеди. Вейлин призова песента си и се затвори за външните гласове, оглеждаше воларианските редици и чакаше нотката на разпознаване. „Може би са го екзекутирали за малодушие.“ Но после чаканата нотка се издигна, ясен тон на чист страх, когато погледът му попадна на един батальон вляво от воларианския център.