Антъни Райън - Владетелят на кулата

Загледана в широкото му честно лице, Рева видя, че момчето, което познаваше преди, е изместено от този добър и храбър мъж, който стоеше срещу нея сега. Стана ѝ болно, защото знаеше, че той не може да остане с нея. На нея един брат би ѝ дошъл добре, но Аркен вече си имаше сестра.

— Спрях се на лейди губернаторката на Кумбраел — каза тя. — За моя официална титла. Както самият ти каза, васална дама не звучи добре.

— Лейди губернаторка — повтори той с широка усмивка. — Приляга ти. — Сгъна се в изящен реверанс, примижа и разтърка гърба си, докато се изправяше, после тръгна към източния квартал.

Беше с Велис, когато камъните изведнъж спряха да падат. Лежаха с преплетени крайници върху купчина кожи в едно тъмно кьоше на избата, потни и задъхани.

— Обичам ръцете ти — каза Велис, сплете пръсти с нейните и я целуна по врата.

— Груби са, с мазоли, а ноктите ми са направо ужасни — отвърна Рева. — А краката ми са по-зле и от тях.

— Ти не си добре. — Велис се надигна да я целуне по устните и целувката се проточи. — Всичко в теб е възхитително, всеки сантиметър.

Рева се изкиска, когато устните на Велис се смъкнаха по-надолу, и зарови пръсти в богатата ѝ коса с дъх на ягоди…

— Чакай! — каза тя, осъзнала изведнъж промяната.

— Какво? — Велис вдигна глава и се нацупи.

— Спряха. — След толкова време отсъствието на постоянния трясък беше като безкраен вик от тишина. Рева се измъкна от прегръдката ѝ и посегна за дрехите си.

— Мислех си да помогна на брат Харин с ранените — каза Велис, докато се обличаха. — На този етап няма какво друго да направя, нали така?

Впери в Рева разширени очи, сбърчила чело в израз на отчаяна надежда. Рева закачи меча на гърба си и спря да я млесне по устните.

— Пази се — каза и отметна един кичур от челото на Велис. — Обичам те.

Куритаят изпъшка тихо, когато мечът го посече през очите, и това беше първият път, когато Рева чуваше някой от тях да даде израз на болка. Тя скочи и заби и двете си стъпала в гърдите му, докато той сечеше празния въздух, ослепен, но все още крайно опасен. Ритникът го запрати към стената и той се прекатури през парапета върху главите на другарите си. Рева се претърколи на крака, като избегна удари с меч от три страни; домашната гвардия се събираше около нея, мушкаше и сечеше с алебардите си.

Рева преброи набързо хората си и установи, че вече е загубила близо половината под свое командване. Хвърли поглед към вътрешната стена около първата пробойна — видя купища волариански трупове и непрестанен дъжд от стрели, с който техните хора по покривите засипваха врага. Но нападателите, изглежда, се бяха организирали, плътен възел от мъже с щитове се придвижваше бавно напред, следван от други бойци, които го използваха за прикритие. „Време е.“

— Отстъпи! — извика тя, хвърли се напред да прониже оголения врат на един куритай, после се обърна и хукна заедно с гвардейците. Тичаха по-бързо, отколкото на тренировките, спуснаха се на бегом по стъпалата и се прехвърлиха през първия пръстен, без да загубят нито един човек. Куритаите не се поколебаха и за миг, хвърлиха се тичешком към новата стена, но падаха с десетки, пронизвани от стрелците по покривите. Онези, които все пак успяха да изкатерят пръстена, бяха толкова малко, че защитниците бързо ги посякоха.

— Запомнете сигнала — каза Рева на сержант Лаклин. — Чуете ли три изсвирвания с рога, отстъпвате към следващия пръстен.

— Знам, милейди. — Лаклин избърса потното си чело и се ухили. — Накарахме ги да платят скъпо и прескъпо, нали?

— Безспорно. Да видим дали ще ги принудим да платят цялата цена.

Хукна към западния участък, където Антеш събираше хората си след отстъплението към втората стена. Наведе се в движение, когато една от огнените топки на воларианците падна на няколко метра пред нея. Гореща вълна, примесена с дим, понесе искри и парчета от тухли. Антеш беше предвидил тази тактика и бе организирал противопожарни отряди, които да патрулират по улиците между пръстените. Сега те се появиха с кофи в ръце, предимно възрастни хора и по-малко младежи. Атакуваха пожара с ожесточението на рота гвардейци, пясък и вода угасиха пламъците само за няколко минути. Пожарът се оказа изненадващо малък за толкова голяма огнена топка.

— Добре е да живееш в град от камък, милейди — каза водачката на пожарната команда, яка жена на средна възраст, която Рева помнеше от опашката молители в деня, когато се беше вмъкнала в имението на васалния лорд. Въпреки думите ѝ Рева виждаше пет-шест димни колони, които показваха, че не всички части на града са недостъпни за огъня.