Антъни Райън - Владетелят на кулата

Той кимна уморено и се усмихна, после изведнъж примигна стреснато, а очите му се разшириха, вперени в нещо зад гърба ѝ. Рева се обърна и видя Четеца да връхлита отгоре ѝ с кинжал в костеливата си ръка, оголил жълтите си зъби в ненавистна гримаса. Беше твърде близо и връхлиташе твърде бързо, та Рева да се дръпне настрани или да парира удара. Зърна нещо да разсича въздуха край нея, после Четецът се сви на две, кинжалът му я одраска пътьом по ръката и той се срина на катедралните стъпала пред нея. От корема му стърчеше мечът на дядо ѝ. Старчокът се закашля, сгърчи се и умря.

Рева улови чичо си, преди да е паднал, прихвана главата му в скута си. Сложи ръка на гърдите му и усети все по-бавния пулс на сърцето.

— Досега… не бях убивал… никого — каза той. — Радвам се… че именно той… се оказа първият. — Вдигна треперлива ръка към лицето ѝ и Рева я притисна към бузата си. — Никога… не се съмнявай… в любовта на Отеца, моя прекрасна… племеннице. Обещай.

— Обещавам, чичо. Не се съмнявам сега, няма да се усъмня и за в бъдеще, никога.

Той се усмихна, кървясалите му очи загубиха блясъка си.

— Брадор — прошепна той.

— Чичо?

— Мъжът, когото жрецът наричаше „лорд“… името му е… Брадор… — Костеливата ръка се отпусна в нейната. Очите му още гледаха нагоре към лицето ѝ, но Рева знаеше, че вече не виждат нищо.

Васален лорд Сентес Мустор бе положен за вечността в семейната крипта зад стените на имението. По нареждане на Рева присъстваха само тя и мъжете, които носеха ковчега. Искала бе да присъства и Велис, но тя още не беше на себе си след изпълнения със събития ден, върнала се бе в имението пребледняла и с блуждаещ поглед и се бе заключила в стаята си. Рева отпрати носачите и до вечерта седя сама до ковчега. Беше обикновен чамов сандък, който изглеждаше не на място до пищно гравираните мраморни саркофази на предците ѝ. След време трябваше непременно да се погрижи за това. Отвън долиташе тихият ритмичен звук на каменните гюлета, които обсадните машини изстрелваха неуморно към поредната разширяваща се пробойна в стената. Според доклада на Антеш му бяха необходими само още две седмици, за да завърши вътрешната стена.

Надявала се бе, че като поседи тук с костите на предците си, ще получи някакво прозрение, ще ѝ хрумне гениална идея или хитра стратегия как да спаси града, след като крепостните му стени поддадат окончателно. Уви, получи само изтръпнали от студа задни части и чувство за загуба, което бе толкова силно, че все едно гигантска ръка беше изгребала вътрешностите ѝ.

Стана, отиде при ковчега и бръсна с пръсти нелакираното дърво.

— Сбогом, чичо.

Велис ѝ отвори вратата на седмото почукване, бледа и със зачервени очи. Подобие на усмивка прекоси лицето ѝ, после тя се обърна към стаята и влезе навътре, като остави вратата отворена. Рева я затвори след себе си и погледна Велис. Тя седеше на бюрото си, където я чакаше пергамент, изписан наполовина с красивия ѝ почерк.

— Официалното писмо с оставката ми — каза тя и взе перото. — Мисля да приема предложението ти за коня и златото. Когато всичко това приключи, разбира се. Чувам, че Далечният запад предлага много възможности…

Млъкна, когато Рева се приближи и сложи ръце на раменете ѝ. Младата жена явно не бързаше да ги дръпне и Велис вдигна очи да срещне погледа ѝ в огледалото.

— Нали уж беше петно.

Рева се наведе и я целуна по шията. Велис ахна от удоволствие, което изпълни Рева с чувство на екстаз.

— Петното се отми — каза тя, хвана Велис за ръцете и я поведе към леглото. — Сега е дар.

„Грешно ли е? — питаше се тя на следващата сутрин. — Да се чувствам толкова добре във време като сегашното?“ Докато трая съвещанието с капитаните, вниманието ѝ бе наполовина съсредоточено върху усилието да държи под контрол напиращите усмивки, а към Велис дори не смееше да погледне, от страх че ще се ухили до уши или ще се изчерви като домат. Чичо ѝ беше мъртъв, Четецът — заклан на стъпалата на собствената си катедрала, градът бе на ръба на унищожението, а тя можеше да мисли само за чудната нощ, която бе преживяла.

— Просто не е достатъчно, и толкова — настояваше Антеш и потропваше с кокалчета по разпънатата карта на масата в библиотеката. — Можем да ги задържим при пробойните за не повече от няколко часа, а те през цялото време ще атакуват друга част от стената, за да разделят силите ни.

— Какво друго можем да направим? — попита Арентес, старият командир на стражата. — Отбраната на този град разчита единствено на стените. Няма резервен план. Милейди — той се обърна към Рева, — би помогнало, ако имахме някаква представа след колко време Мрач… ъъ, лорд Ал Сорна ще успее да доведе армията си тук.