Антъни Райън - Владетелят на кулата

Френтис ги гледаше безпомощно и се давеше в чувството си за вина. Идеше му да им кресне: „Ако умрете тук, вината ще е моя!“

— От самото начало беше ясно, че едва ли ще оцелеем, брат Френтис — каза Арендил с мрачна усмивка.

Френтис издиша бавно, преглътна напиращия крясък, после плъзна поглед по нещастната си банда и не видя страх върху нито едно лице. Всички го гледаха с мълчаливо уважение и чакаха заповедите му. „Бях превърнат в чудовище, но тези хора ме направиха по-добър човек. Върнаха ме. Прибрах се у дома.“

Вече ясно усещаше треперенето на земята под краката си — нарастваше плавно и неотвратимо. „Сигурно са хиляда или повече.“

— Направете кръг — каза той и посочи едно малко възвишение на двайсетина крачки от тях. — Инструктор Ренсиал, моля, яхнете един кон и застанете заедно с мен в центъра.

Яхна другия кон, подкара го към възвишението и застана до Ренсиал, докато другите затваряха обръча около тях, оформяйки бодлив жив плет от изтеглени мечове и изпънати лъкове.

Първите конници се появиха пред погледа им след минути, неясни силуети в утринната мараня, двайсетина мъже, които препускаха в галоп. „Без брони са — помисли Френтис. — Волариански съгледвачи…“ Главата му се изпразни от мисли, когато различи лицето на водещия ездач. Слаб мъж на средна възраст с късо подстригана коса и много светли очи, с тъмносин плащ, който се развяваше зад него.

— Свалете оръжията — извика Френтис, смъкна се от седлото и тръгна напред с подкосени крака. Мъжът със синия плащ дръпна юздите и спря коня си пред него.

— Братко — поздрави го инструктор Солис, гласът му бе дори по-дрезгав, отколкото го помнеше Френтис. — Май се движите в грешната посока.

Рева чу гласа на Четеца още преди да е стигнала площада и се зачуди как един толкова стар човек може да крещи толкова силно.

— … Отецът е отвърнал погледа си от нас заради тези прокълнати еретици…

Затича се и скоро излезе на площада, който се оказа пълен с хора, всички загледани в центъра на откритото пространство и слушащи в захлас думите на Четеца.

— … този град е дар от Отеца! Бижуто, подарено на Обичаните и наречено на най-великия му слуга! А ние позволихме развалата на друговерците да загнои тук…

— Дръпнете се! — Рева започна да си пробива път през множеството. Повечето зяпачи се отместваха, щом видеха лицето ѝ, други не бързаха толкова, а тя не беше в настроение за любезности. — Мръдни бе! — озъби се Рева и мъжът, който бе посегнал да я сграбчи за ръката, залитна назад с разкървавен нос. След това преминаването ѝ през тълпата стана по-лесно.

— … прочистете този град! Това ми каза Отецът, това пише в Десетокнижието, макар че положих сериозни усилия да открия друг съвет. „Направете града ми чист като преди и взорът ми отново ще се обърне към вас…“

Рева най-сетне се измъкна от тълпата и видя, че в центъра на площада е пълно с коленичили хора, вързани с въжета и заобиколени от мъже с извадени мечове. Повечето мечоносци бяха жреци, забеляза Рева, а останалите бяха предимно мъже над средна възраст, твърде стари, за да участват в сраженията при стените. Като я видяха, немалко от тях очевидно се почувстваха неудобно, но имаше и такива, които я гледаха предизвикателно, един дори се осмели да ѝ препречи пътя, когато тя тръгна към Четеца.

Мечът изскочи мълниеносно от ножницата ѝ и мъжът побърза да се дръпне. Рева с изненада позна в смелчагата продавача на плодове, от когото беше купила ябълка през първия си ден тук, на стъпалата на катедралата.

— Махни се от пътя ми — каза тя с глас тих и пълен с неприятни обещания.

Продавачът на плодове пребледня и отстъпи назад.

— Ето я! Идва! — извика напевно Четецът от стъпалата на катедралата. — Точно както предсказах. Незаконородената ученичка на курвата, фалшиво благословената.

Погледът на Рева попадна върху брат Харин, коленичил с окървавено лице пред редицата пленници. Велис стоеше на колене до лечителя с вързани зад гърба ръце и дървена запушалка в устата. Аркен бе коленичил от другата ѝ страна, полюляваше се от слабост; лицето му беше бледо като платно, а главата му клюмаше.

— Имам една благословия за теб — викна Рева на Четеца и хукна напред, заслепена от червено. — Направена е от стомана, не от думи.

Любимият жрец на Четеца, онзи, който идваше да им носи бележниците му, се опита да я спре с неумело мушване на рапирата. Оръжието падна на плочките с все два от пръстите му. От двете страни на Четеца се редяха неговите епископи и на Рева не ѝ убягна фактът, че нито един от тях не пристъпи напред да го защити — повечето я зяпаха стреснати, а неколцина предпочетоха да отклонят поглед, един-двама дори се усмихнаха сякаш. Рева стисна стареца за предницата на робата и той се отпусна в хватката ѝ като чувал с картофи. Дръпна го едно-две стъпала надолу и вдигна заплашително меча си.