Брандън Сандърсън - Злочестие

— Сигурна ли си, че не искаш да ми дадеш мотиватора?

Тя се пресегна към мен. Стрелях с неохота.

Всеки куршум се смаляваше колкото мушица, щом я удареше. Явно я нараняваха, ако се съди по гримасите ѝ, но определено не причиняваха „отиване на оня свят“, на което се бях надявал.

След секунда тя хвана пушката, която се стопи в ръцете ми, стана микроскопична и падна от ремъка си. Зяпнах Амбразурата. Бе смалила куршумите, докато я удряха .

— Това беше страхотно — казах аз.

Тя ме събори, отново удари главата ми в стената и разби слушалките. Аз изругах, ритнах към нея и се изправих на крака.

— Сериозно — обърнах се аз към Амбразурата. — Може и да се наложи да сменя оценката си. Все пак може да си Висш Епичен.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя и се насочи към мен, размахала ръце.

Вдигнах ръце и успях да блокирам. За нещастие ответният ми удар я пропусна, тъй че тя ме халоса във физиономията за втори път. Искри. Когато се приближи отново, аз я хванах, както ме беше научил Ейбрахам. Бях по-едър, тъй че да я сграбча изглеждаше умна стъпка.

Тя смали ризата ми.

За малко да ме удуши, но за късмет се скъса, преди да го направи. Все пак задъхано пуснах жената. Амбразурата стовари ръката си върху гърдите ми, аз се извисих на шест метра и ударих глава в горната част на пещерата.

— Дейвид! — обади се Мизи по линията. — Бързай! Той е зле.

— Опитвам се — изграчих аз, когато Амбразурата отново ме сведе до нормалния ми ръст и след това отново ме цапна в лицето. Пещерата се тресеше и гърмеше, от тавана падаха парчета камък, а откъм мястото на Проф, Меган и Ейбрахам се донасяха викове.

Залитнах настрана от Амбразурата, после вдигнах ръце, за да блокирам — в момента и обучението ми по ръкопашен бой, и мозъкът ми бяха малко размътени. Пороят на ударите ѝ ме залепи за стената, където тя продължи щедро да ме бие ту по лицето, ту по стомаха. Отвори ми се възможност да посегна за пистолета, който носех на колан върху крака — но тя го изби от ръцете ми.

Явно беше пораснала с няколко сантиметра и се извисяваше над мен. След като пистолетът ми издрънча надалеч, единственото, което се сетих да направя, беше да се хвърля срещу нея с телесната си тежест. Това подейства — и двамата се търкулнахме на земята.

Тя се изправи първа. Доста ми се виеше свят, а ризата ми бе на парцали. Простенах, претърколих се и видях как взема падналия си пистолет.

От тавана нещо падна върху гърба ѝ. Механичен рак? Още един се нахвърли върху нея отстрани, а после отгоре се стовари трети. Не изглеждаха особено опасни, но я стреснаха и я накараха да се обърне и да се хване за гърба.

Паузата ми спаси живота, понеже ми даде достатъчно време да спра световъртежа. Бръкнах в джоба и извадих малко прах. Оръжията нямаше да ѝ подействат. Трябваше да бъда по-умен.

— Благодаря, Летящ рицар — измърморих аз, докато Амбразурата се сви, за да се измъкне от хватката на раците.

Посегнах към нея и — както преди — тя ме смали веднага щом докоснах ситната ѝ фигурка. Този път бях подготвен и се метнах към нея веднага щом станах малък. Отново се блъснах в нея и хванах кесията на врата ѝ. През кожата напипах малкия метален правоъгълник вътре. Мотиваторът!

— Ти май си упорито идиотче, а? — изръмжа тя към мен, докато и двамата, все още миниатюрни, се борехме по пода.

Аз изръмжах и успях да ни избутам до пукнатината в земята. Тогава тя ме удари с глава — и заболя . Подземието се разтресе, аз зинах за глътка въздух и изпуснах и нея, и кесията.

Тя се изправи и застана пред мен — пукнатината се намираше зад нея.

— Знам за плана му — започна тя. — Епичен на Епичните. Звучи ми като голяма работа. Позволявам му да събере чарковете, а после се измъквам с тях. Отивам горе, на посещение лично при стария Злочестие.

Замаяно я погледнах — носът ми кървеше.

— Аз… — задъхано започнах аз.

— Да?

Дишах тежко.

— Аз… предполагам, че това… е неподходящ момент да поискам автограф.

— Какво?

Хвърлих прахта в лицето ѝ, а после — докато тя псуваше — я ударих с рамо и стиснах кесията, докато я бутах назад. Въжето се скъса и остави кесията в ръцете ми. Тя падна в пукнатината-пропаст, а аз се олюлях на ръба и за малко да я последвам.

Тя падна на дъното и се удари с леко тупване.

— Идиот! — изкрещя тя. — Разбираш, че при този размер — спря и подсмръкна за миг — при този размер падането въобще не причинява вреда. Можеш да паднеш от някоя сграда и… и… О, по дяволите …