Рик Риърдън: Синът на Нептун

— Ти рискува живота си — каза му Пърси. — Готов бе да изгориш, само и само подвигът да бъде извършен. Марс не може да иска повече от теб.

— Може би — отвърна Франк, изпълнен със съмнения. Хейзъл стисна ръката му.

Тази сутрин изглеждаха по-спокойни заедно, не така нервни и припряни. Пърси се досети, че вече сигурно официално са гаджета. Надяваше се да е така, но реши да не пита.

— Хейзъл, а с теб какво става? — попита Пърси. — Свърза ли се с Плутон?

Тя сведе поглед. Няколко диаманта изскочиха в краката й.

— Не — призна тя. — Мисля, че неговото съобщение бе Танатос. Името ми не беше сред списъка с избягали души. А трябваше да бъде.

— Мислиш, че баща ти се е направил на ударен? — попита Пърси.

Хейзъл сви рамене.

— Плутон не може да ме посети или дори да говори с мен, без да признае, че съм жива. А тогава ще трябва да спази законите на смъртта и да остави Танатос да ме отведе отново в Подземното царство. Мисля, че се прави на ударен. Мисля… че иска да намеря Нико.

Пърси погледна към изгрева с надеждата да зърне боен кораб. Но не видя нищо.

— Ще открием брат ти — обеща той. — Щом корабът стигне града, ще тръгнем към Рим.

Хейзъл и Франк се спогледаха нервно, като че ли вече бяха говорили за това.

— Пърси… — каза Франк, — ако искаш да дойдем, ще те придружим. Но сигурен ли си, че не го правиш от любезност? Вероятно си имаш много приятели в другия лагер, а и можеш да избереш всеки от нашия. Ако не сме част от седмината, няма да се сърдим…

— Абе, вие тъпи ли сте, или се правите на такива? — прекъсна ги Пърси. — Смятате, че ще оставя отбора си? След като ме спасихте от здравословните манджи на Стрижка и човекоядците? След като заедно се крихме под великански задник в Аляска? Как пък не!

Напрежението изчезна. Тримата започнаха да се хилят. Може и да беше прекалено, но бяха толкова щастливи, че са живи, че за миг просто останаха смеейки се под яркото зимно слънце, без да ги е грижа за зли лица, които се появяват в сенките на хълмовете.

Но накрая Хейзъл си пое дълбоко дъх.

— Ела спомена някакво пророчество. За дете на мъдростта и за това как знакът на Атина щял да блесне над Рим. Имаш ли идея за какво е?

Пърси си спомни съня си. Юнона го бе предупредила, че Анабет я очаквало голямо предизвикателство и че проблемите за следващия подвиг щели да дойдат от нея. Той не вярваше в това… но все пак се тревожеше.

— Не зная — призна той. — Мисля, че пророчеството е незавършено. Може би Ела ще си спомни останалата част от него.

Франк пъхна ръка в джоба си.

— Трябва да я вземем с нас. Тук не е безопасно за нея. Ако Октавиан разбере, че тя помни Сибилските книги…

Пърси потрепера. Октавиан използваше пророчествата, за да запази властта си в лагера. Сега Пърси бе измъкнал под носа му поста на претор и той щеше да потърси други начини да увеличи влиянието си. Ако докопаше Ела…

— Прав си — кимна Франк, — трябва да я защитим. Но се надявам, че можем да я убедим…

— Пърси! — Тайсън се появи запъхтян на форума, а Ела пърхаше зад него със свитък в ноктите си. Когато стигнаха фонтана, Ела пусна свитъка в скута на Пърси.

— Специална пратка — каза тя — от аура. Дух на вятъра. Да, Ела получи специална пратка.

— Добро утро, братя мои! — Тайсън имаше сено в косата и фъстъчено масло по зъбите си. — Свитъкът е от Лио. Той е дребен и забавен.

Свитъкът не изглеждаше особено впечатляващ, но когато Пърси го разви в скута си, от него се появи видеозапис. Едно момче в гръцки доспехи им се ухили. Имаше дяволита физиономия, къдрава черна коса и ококорени очи, сякаш бе изпил няколко чаши кафе в повече. Седеше в тъмна стая с дървени стени, подобна на хижа. Маслени лампи хвърляха сенки по тавана.

Хейзъл с мъка сподави писъка си.

— Какво има? — попита Франк. — Какво не е наред?

Пърси бавно осъзна защо къдравото хлапе му изглежда познато. Не беше само заради сънищата. Видял бе лицето му на една стара снимка.

— Хей! — каза момчето на записа. — Поздрави от вашите приятели от лагера на нечистокръвните и прочие. Останалите формалности си ги знаете и сами. Аз съм Лио. Аз съм… — Той погледна настрана от екрана и извика: — Каква ми е титлата, бе? Капитан, адмирал, или…

— Механик — чу се гласът на момиче.

— Хаха, много смешно, Пайпър — изръмжа Лио, след което отново се обърна към пергаментовия екран. — Както и да е. Аз съм… ъъ… върховният командир на кораба Арго II . Това звучи супер! Както и да е, идеята е, че до около час ще пристигнем при вас със своя голям кораб майка. Идваме с мир. Ще се радваме, ако не ни взривите във въздуха или нещо подобно. Раздавайте го по-спокойно. Ще е добре да кажете на останалите хора в лагера това. До скоро виждане! Полубожествено ваш, Лио.