Рик Риърдън - Синът на Нептун

Франк се бе превърнал в белоглав орел — което според Пърси не бе никак честно — и кръжеше над тях. Тайсън тичаше надолу по хълма, размахваше бойната си тояга и крещеше:

— Лоши малки понита! Ууу!

Ела пърхаше около него и рецитираше факти от „Алманах на стария земеделец“.

Що се отнася до Пърси — той бе яхнал Госпожа О’Лиъри и се бе насочил към битката. Адската хрътка теглеше и колесница, пълна с оръжия и доспехи от имперско злато, които тракаха зад нея.

Орелът на дванайсетия легион се издигаше над тях.

Минаха по периферията на лагера и пресякоха най-северния мост над река Малък Тибър, като навлязоха в Полята на Марс от западната им част. Орда циклопи бе обкръжила лагерниците от петата кохорта, които се опитваха просто да задържат щитовете си в ръце и да оцелеят.

Когато видя, че са изпаднали в беда, Пърси побесня. Това бяха хлапетата, които го приютиха, когато никой друг не го искаше. Те бяха семейството му.

Той извика:

— За петата кохорта! — и нападна най-близкия циклоп. Последното нещо, което бедното чудовище видя, бяха зъбите на Госпожа О’Лиъри.

След като циклопът се разпадна и, слава на Танатос, повече не се възстанови, Пърси скочи от адската хрътка и започна да сече другите чудовища. Тайсън се втурна към предводителката на циклопите, Мама Гаскет, чиято метална рокля бе оплескана с кал и отрупана с върховете на счупени копия.

— Кой си ти? — ахна тя, когато видя Тайсън.

Тайсън я удари по главата с такава сила, че тя описа пълен кръг във въздуха и падна по задник.

— Лоша госпожа циклоп! — кресна той. — Генерал Тайсън ти нарежда да се махаш!

Той я удари отново и Мама Гаскет се разпадна на прах.

В същото време Хейзъл нападаше от гърба на Арион, а нейната спата поваляше циклопите един след друг, докато Франк ги ослепяваше с острите си нокти.

Щом всички циклопи в радиус от петдесет метра бяха превърнати в пепел, Франк се приземи пред войниците и се превърна в човек. Крепостната корона и медалът на центурион блестяха на зимното му яке.

— Пета кохорта! — извика той. — Вземете оръжия от имперско злато!

Лагерниците бързо се възстановиха от шока и буквално обраха колесницата. Пърси им раздаде оръжията с почти светкавична скорост.

— Хайде, хайде! — започна да вика Дакота, лудешки ухилен, докато отпиваше малко от любимия си „Куул-ейд“. — Нашите другари имат нужда от помощ!

Скоро петата кохорта се снабди с нови оръжия, шлемове и щитове. Те не бяха съвсем еднакви. Всъщност легионерите изглеждаха така, сякаш са пазарували от разпродажба при цар Мидас. Но внезапно се бяха превърнали в най-могъщата кохорта в легиона.

— Следвайте орела! — извика Франк. — Напред!

Лагерниците извикаха окуражени. Когато Пърси и Госпожа О’Лиъри се спуснаха напред, цялата кохорта ги последва — четирийсет облечени в злато воини, които изглеждаха жадни за кръв. Първо нападнаха стадо диви кентаври, които бяха притиснали третата кохорта. Когато видяха орела, затруднените легионери завикаха бясно и се спуснаха към противниците си с нова сила.

Кентаврите нямаха шанс. Двете кохорти ги смачкаха като преса. Скоро от врага бяха останали само купчинки прах, самотни рога и копита. Пърси се надяваше, че Хирон няма да се сърди, но тези кентаври не бяха като приятелите му. Те принадлежаха към някаква различна порода и трябваше да бъдат унищожени.

— Оформете боен строй! — извикаха центурионите.

Двете кохорти се обединиха. Военното им обучение взе връх. Щитовете се сключиха един с друг и войниците тръгнаха към земеродните.

Франк извика:

— Вдигнете копията! — и легионерите образуваха гора от копия. После добави: — Огън! — и римляните изстреляха оръжията си към шесторъките чудовища.

След това лагерниците извадиха мечове и се спуснаха към центъра на битката.

В основата на акведукта първата и втората кохорта се опитваха да обкръжат Полибот, но без успех. Оцелелите земеродни ги целеха с камъни и пръст. Отвратителните карпои, подобни на бебета пирани, тичаха из високата трева и събаряха случайни лагерници, издърпвайки ги от бойния строй. Самият гигант пускаше базилиски от косата си. Всеки път, когато някоя от змиите паднеше на земята, римляните изпадаха в паника и бягаха. По разпадащите им се щитове и димящи шлемове личеше, че са разбрали по трудния начин за това колко силни са отровата и пламъците на базилиските.

Рейна летеше над гиганта и го нападаше с копието си всеки път, когато той се обърнеше към пешаците. Червеният й плащ плющеше на вятъра. Златната й броня блестеше. Полибот се опитваше да я удари с тризъбеца си или да я оплете в мрежата си, но Сципио бе почти толкова пъргав, колкото и Арион.