Рик Риърдън - Синът на Нептун

Осем месеца от живота му бяха откраднати. Следващия път, когато Пърси видеше царицата на Олимп, щеше да й плесне един божествен шамар.

Приятелите и семейството му сигурно бяха полудели. Ако лагер „Юпитер“ бе в толкова затруднено положение, можеше само да си представи какви проблеми има лагерът на нечистокръвните. Но по-лошото бе, че спасението на двата лагера е само началото. Според Алкионей истинската битка щеше да се състои безкрайно далеч. Гигантите смятаха да нападнат истинската планина Олимп и да унищожат боговете завинаги в старата им родина.

Пърси знаеше, че гигантите не могат да бъдат убити, освен ако героите и боговете не се биеха рамо до рамо. Нико му бе казал това. Анабет също го бе споменала през август, когато се бе замислила дали те не са част от новото велико пророчество — това, което римляните наричаха Пророчество на седмината. (Научаването на нови неща бе допълнителен бонус от това да имаш за гадже най-умното момиче в лагера.)

Разгада и плана на Юнона — да създаде елитен отряд от гръцки и римски герои, а след това да убеди някак боговете да се бият редом с тях.

Но преди всичко трябваше да спасят лагер „Юпитер“.

Крайбрежието му стана познато. Минаха покрай фара в Мендосино, а после от мъглата пред тях изплуваха планината Там и хълмовете на окръг Марин. Арион профуча под моста „Голдън гейт“ и навлезе право в залива на Сан Франциско.

Минаха през Бъркли и навлязоха в хълмовете Оуклънд. Когато стигнаха хълма над тунела „Калдекот“, Арион потрепери като повреден автомобил и спря, дишайки тежко.

Хейзъл нежно го погали.

— Справи се страхотно, Арион.

Жребецът бе твърде изморен и дори не изруга. Само изпръхтя важно, сякаш за да каже: „Разбира се, че се справих страхотно. Друго очаквала ли си?“

Двамата с Франк скочиха от колесницата. Пърси съжали, че в нея не бе имало седалки и закуска. Краката му се подгъваха и беше толкова схванат, че едвам ходеше. Ако влезеше в битка така, врагът щеше да го нарече „стареца Джаксън“.

Франк не изглеждаше много по-добре. Той закуцука към върха на хълма, за да види какво става с лагера.

— Хора… трябва да видите това.

Когато двамата с Хейзъл го настигнаха, Пърси усети как сърцето му прескача удар. Битката бе започнала и от самото начало бе тръгнала на зле. Дванайсетият легион бе пресрещнал враговете си на Полята на Марс с надеждата да защити града. Скорпиони пускаха снаряди към армиите земеродни, а слонът Ханибал тъпчеше чудовища наляво-надясно.

Но защитниците бяха малко, а враговете им — прекалено многобройни.

Яхнала своя пегас Сципио, Рейна летеше около гиганта Полибот, опитвайки се да привлече вниманието му. Ларите се бяха строили в алени редици срещу орда черни сенки в древни доспехи. Ветераните от града също бяха влезли в боя и с щитове посрещаха тълпи от подивели кентаври. Гигантски орли кръжаха над бойното поле и се изправяха храбро срещу двете ужасни жени от търговския център — Стейно и Евриала.

Легионът посрещаше най-лошото от атаката и това личеше. Редиците им се огъваха, а всяка от кохортите бе като островче сред море от противници. Обсадната кула на циклопите изстрелваше странни зелени заряди към града, които сриваха цели къщи и образуваха огромни кратери по форума. Докато Пърси гледаше какво става, един взрив удари сградата на сената и куполът му се срина наполовина.

— Закъсняхме — каза Хейзъл.

— Не — отговори Пърси, — все още не са се предали. Ще се справим.

— Къде е Лупа? — попита Франк. В гласа му се долови отчаяние. — Тя и вълците… трябваше да са тук.

Пърси се замисли за времето, което бе прекарал с богинята вълчица. Бе се научил да уважава нейните възгледи, но също така бе разбрал, че вълците си имат ограничения. Те не бяха воини. Нападаха само когато са повече и, обикновено, скрити от тъмнината. Освен това първото правило на Лупа бе това за самодостатъчността. Тя помагаше на децата си колкото можеше, обучаваше ги да се бият, но в крайна сметка те ставаха или хищници, или плячка.

Римляните трябваше да се оправят сами. Трябваше да заслужат живота си.

Това бе законът на вълчицата.

— Направила е каквото може — забавила е армията по пътя й на юг. Сега е наш ред. Трябва да отнесем златния орел и оръжията до легиона.

— Но Арион е прекалено уморен! — извика Хейзъл. — А сами няма да се справим.

— Може би не сме сами. — Пърси се огледа към хълмовете. Ако Тайсън наистина бе получил съобщението му във Ванкувър, помощта може би бе близо.