Рик Риърдън - Синът на Нептун

— Достатъчно! — изкрещя Алкионей. — Това е Аляска! Аз съм неуязвим в моята родина!

— Всъщност — каза Франк — имам лоши новини за теб. Наследих от баща си не само сила.

Гигантът изръмжа.

— Какво искаш да кажеш, детенце на Войната?

— Тактики — отговори Франк, — те са моят дар от Марс. Една битка може да бъде спечелена, преди да е започнала, ако избереш правилното бойно поле.

Той посочи зад рамото си.

— Границата е на няколкостотин метра оттук. Вече не сме в Аляска. Не го ли усещаш, Ал? Ако искаш да се върнеш в родината си, трябва да минеш през мен.

Гигантът бавно осъзна какво е станало. Той погледна невярващо към ранените си крака. От тях продължаваше да капе нефт. Снегът бе почернял.

— Невъзможно — изръмжа той. — Аз ще… гррррр!

Алкионей се спусна към момчето, решен да стигне границата. За миг Франк се усъмни в плана си. Ако дарбата му не сработеше, ако се притеснеше, щеше да умре.

Но след това си спомни думите на баба си: „Хубаво е да познаваш животното“.

Добре.

„Най-добре се получава в екстремна ситуация. В битка, например.“

Отговаряше на условията.

Гигантът приближаваше.

Двайсет метра.

Десет.

— Франк? — обади се нервно Хейзъл.

Но той остана на място.

— Спокойно.

Точно преди Алкионей да се удари в него, Франк се преобрази. Винаги се бе чувствал твърде голям и непохватен. Сега използва това. Тялото му се уголеми и придоби огромни размери. Кожата му се удебели, ръцете му се превърнаха в масивни предни крака. От устата му изскочиха бивни, а носът му се удължи.

Превърна се в животното, което познаваше най-добре. Това, за което се грижеше, което къпеше и хранеше, на което дори бе причинил стомашно разстройство в лагера.

Алкионей се удари в огромен, тежащ десет тона, боен слон.

Гигантът залитна. Той изкрещя ядосано и отново удари Франк, но изобщо не бе в категорията му. Момчето го удари с глава толкова силно, че Алкионей полетя назад и се просна по гръб на леда.

— Не можете да ме убиете — изръмжа Алкионей. — Не можете…

Франк върна човешкия си облик. Той приближи гиганта, чиито нефтени рани пушеха. Скъпоценните камъни изпадаха от косата му в снега. Златната му кожа започна да се разяжда и чупи.

Хейзъл слезе от коня и застана до Франк с изваден меч.

— Може ли?

Той кимна и погледна гиганта право в изпълнените с омраза очи.

— Един съвет, Алкионей. Следващия път, когато си избереш най-големия щат за родина, гледай лагерът ти да не е близо до границата. Добре дошъл в Канада, идиот такъв!

Мечът на Хейзъл се стовари върху шията на гиганта. Алкионей се разпадна на купчина скъпоценни камъни.

За миг Хейзъл и Франк останаха заедно, наблюдавайки как останките от съществото се разтапят в леда.

Франк прибра въжето си.

— Слон? — попита го Хейзъл.

— Аха — почеса се по врата той, — стори ми се добра идея.

Не можеше да разгадае изражението й. Уплаши се, че е направил нещо толкова странно, че тя никога повече няма да иска да е с него. Франк Занг, син на Марс, от време на време слон, винаги дебелокож и непохватен.

Но тогава тя го целуна. Беше си истинска целувка — по устните — много по-добра от онази за Пърси в самолета.

— Ти си просто невероятен — усмихна се тя. — А и от теб става особено привлекателен слон.

Франк пламна до такава степен, че се уплаши да не разтопи снега под себе си. Преди да отговори обаче, един омразен глас проехтя из долината: Не сте спечелили нищо.

Франк погледна нагоре. По най-близката планина се движеха сенки, образуващи лицето на спяща жена.

Никога няма да стигнете навреме в лагер „Юпитер“ — подигравателно гръмна гласът на Гея. — За разлика от Танатос, който в момента прибира душите на героите там, докато другият ми син унищожава римското наследство, този път за вечни времена! — Планината се разтърси, сякаш цялата земя бе изпаднала в истеричен кикот. Сенките изчезнаха.

Хейзъл и Франк се спогледаха. Никой от тях не продума. Покатериха се на гърба на Арион и се отправиха към залива на глетчера.

Пърси ги чакаше и изглеждаше гневен.

Стоеше на ъгъла на глетчера, подпрял се на стълба със златния орел, и гледаше към разрушенията, които бе причинил. В залива под него морето се бе разширило с няколкостотин метра за сметка на глетчера, а по вълните му плуваха айсберги и останки от опустошения лагер.

Всъщност върху глетчера бяха останали само главните порти, които се бяха килнали настрани, и разкъсано синьо знаме, което лежеше върху няколко заснежени тухли.