Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Теса… — започна Шарлот, но Рейгнър Фел й махна с ръка да замълчи. Гледаше изненадано към Теса в другия край на масата.

— Ти си тази, която се превъплъщава, нали? — каза той. — Магнус Бейн ми каза за теб. Каза ми също, че нямаш никакъв отличителен знак.

Теса преглътна и го погледна право в очите. Бяха очи, които контрастираха с лицето му, бяха напълно обикновени за необикновеното му лице.

— Не. Нямам никакви знаци.

Той се усмихна над вилицата си.

— Предполагам, че са търсили навсякъде .

— Сигурна съм, че Уил се е опитал — каза Джесамин отегчено. Сребърните прибори на Теса издрънчаха върху чинията. Джесамин, която мачкаше граха в чинията си с плоското на ножа, вдигна поглед, когато Шарлот ужасено промълви:

— Джесамин!

Джесамин сви рамене.

— Е, добре, той си е такъв.

Фел се наведе отново над чинията си, усмихвайки се леко.

— Спомням си бащата на Уил. Беше голям донжуан. Жените не можеха да му устоят. Докато не срещна майката на Уил, разбира се. Тогава престана да се интересува от всички тях и отиде да живее в Уелс, за да бъде с нея. Такъв чешит беше.

— Влюбил се е — каза Джем. — Не е толкова необичайно.

— Малко е да се каже, че се влюби — отвърна магьосникът със същата лека усмивка. — По-скоро хлътна. Хлътна безразсъдно и си разби главата. Винаги е имало мъже като него — за тях съществува само една жена — или тя, или нищо.

Шарлот погледна към Хенри, но той се бе зареял в мислите си и пресмяташе нещо — неизвестно какво — на пръсти. Беше облякъл жилетка в розово и виолетово и върху ръкавите му имаше сос. Раменете на Шарлот се отпуснаха и тя въздъхна:

— Добре — промълви. — Все пак са били много щастливи заедно.

— Докато не изгубиха две от трите си деца и Едмънд Херондейл не проигра всичко, което имаха — отвърна Фел. — Надявам се да не кажете това на младия Уил.

Теса и Джем се спогледаха. Сестра ми е мъртва , бе казал Уил.

— Имали са три деца, нали? — каза тя. — Уил е имал две сестри.

— Теса, моля те — притеснено я погледна Шарлот. — Рейгнър… Наех те не за да нарушавам личното пространство на семейство Херондейл или това на Уил. Направих го, защото бях обещала на Уил, че ще му кажа, ако семейството му бъде сполетяно от нещастие.

Теса си помисли за Уил — за дванайсетгодишния Уил, хванал ръката на Шарлот и молещ тя да му каже, ако някой от семейството му умре. Защо е избягал? , за стотен път си помисли тя. Защо им е обърнал гръб? Беше си мислела, че не го е грижа, но не бе така. Все още страдаше за тях. Сърцето й продължаваше да се свива при мисълта за Уил, който викаше сестра си. Ако обичаше Сесили, както тя бе обичала Нат някога…

Мортмейн бе причинил нещо лошо на семейството му, помисли си тя. Както и на нейното. Това ги свързваше по особен начин, нея и Уил. Независимо дали той знаеше за това или не.

— Каквото и да е планирал Мортмейн — се чу да казва, — планирал го е отдавна. Преди да съм била родена, когато е изнудил или заставил родителите ми да ме „направят“. А сега знаем, че преди години е оплел в мрежите си семейството на Уил и ги е настанил в имението Рейвънскар. Страхувам се, че за него сме нещо като шахматни фигури, които той мести, знаейки изхода на играта.

— Това е, което жадува да си мислим, Теса — каза Джем. — Но той е само човек. И всяко откритие, което направим за него, го прави по-уязвим. Ако не бяхме заплаха за него, нямаше да изпрати автоматоните, за да ни сплашат.

— Знае много добре къде бихме могли да сме .

— Няма нищо по-опасно от човек, решен да си отмъсти — каза Рейгнър. — Човек, който е живял с тази мисъл почти шест десетилетия, който я е отгледал от малко отровно семенце до голямо хищно растение. Такъв човек ще стигне до края, освен ако вие не го довършите преди това.

— Да го довършим тогава — рече Джем. Това прозвуча като заплаха, нещо, което Теса никога не го бе чувала да изрича.

Тя погледна надолу към ръцете си. Бяха много по-бледи, отколкото когато живееше в Ню Йорк, но бяха нейните ръце, ръцете, които толкова добре познаваше; показалецът бе малко по-дълъг от средния пръст, с ясно изразени бели полумесеци на ноктите. Мога да ги променя , помисли си тя. Мога да се превърна във всичко, във всекиго. Никога досега не се бе чувствала толкова неопределена и неустановена, толкова объркана.

— И освен това, Рейгнър — твърдо каза Шарлот, — искам да знам защо семейство Херондейл живее в тази къща; къща, която принадлежи на Мортмейн. Искам също така да се увериш, че са живи. И да го направиш без Бенедикт Лайтууд или останалите от Клейва да разберат за това.