Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Това очевидно е краят на урока ми.

— Опитайте се да не се ядосвате — каза Гидеон, приближавайки се към нея заедно със Софи. Беше доста странно, помисли си Теса; Софи обикновено се притесняваше, когато край нея имаше мъже, дори това да бе внимателният Хенри. С Уил се държеше като разярена котка, в присъствието на Джем се изчервяваше и притесняваше, но край Гидеон изглеждаше…

Трудно бе да се даде определение наистина. Бе доста необичайно.

— Нямате вина, че е такъв днес — започна Гидеон, като гледаше Теса в очите. Застанала така близо до него, тя видя, че очите му са с различен цвят от тези на брат му. Бяха по-скоро сиво-зелени, като океана под покрито с облаци небе. — Нещата не са лесни за нас… имаме проблеми с баща си и Гейбриъл се опитва да си го изкара на вас, или по-точно, на всекиго, който е наблизо.

— Съжалявам да го чуя. Надявам се, че баща ви е добре — промърмори Теса, молейки се земята да не се продъни под нея заради тази отявлена лъжа.

— Най-добре ще е да последвам брат си — каза Гидеон, без да отговаря на въпроса й. — Ако не го направя, той ще отпътува с каретата и ще остана на сухо. Надявам се, когато дойдем за следващия урок, да бъде в по-добро разположение на духа. — Той се поклони на Софи, след това на Теса. — Госпожице Колинс, госпожице Грей.

После си тръгна, оставяйки двете момичета да гледат след него със смесено чувство на объркване и изненада.

Когато тренировката, за щастие, бе останала зад гърба й, Теса установи, че бърза да се преоблече в ежедневните си дрехи и да слезе за обяд, нетърпелива да чуе дали Уил се бе завърнал. Нямаше го. Столът му, между този на Джесамин и Хенри, все още бе празен, но в стаята имаше и друг човек, чието присъствие я накара да се спре пред вратата, в опит да не се вторачва в него. Начело на масата, близо до Шарлот, бе седнал някакъв висок мъж, при това зелен. Не наситено зелен — кожата му имаше съвсем лек зеленикав оттенък, като светлината, отразена от океана, а косата му бе бяла като сняг. На челото му се виеха два малки елегантни рога.

— Госпожица Тереза Грей — каза Шарлот, представяйки я. — Това е Рейгнър Фел, висш магьосник на Лондон. Господин Фел, госпожица Грей.

След като промърмори, че се радва да се запознае с него, Теса седна на масата до Джем, диагонално на Фел, и се опита да не поглежда към него. Ако най-характерното за Магнус бяха котешките му очи, то за Фел това бяха рогата и цветът на кожата му. Тя не можеше да спре да се диви на долноземците, особено на магьосниците. Защо всички имаха някакъв отличителен белег, а тя нямаше?

— За какво ще си говорим днес, Шарлот? — точно казваше Рейгнър. — Не мога да си представя, че си ме повикала тук, за да обсъждаме тъмните дела в йоркширската пустош? Останах с впечатление, че в Йоркшир не се случва нищо чак толкова интересно. Нещо повече, останах с впечатление, че в Йоркшир няма нищо друго освен овце и мини.

— Значи не сте познавали семейство Шейд? — попита Шарлот. — Магьосниците във Великобритания не са чак толкова много…

— Познавах ги. — Фел започна да разрязва бута в чинията си и Теса видя, че той имаше допълнителна става на всеки от пръстите си. Помисли си за госпожа Блек, с нейните издължени, завършващи с нокти на хищник ръце, и я побиха тръпки. — Шейд бе малко луд, бе вманиачен на тема часовникови механизми и изобщо механизми. Смъртта им бе шокираща за долноземците. Мълвата за нея се разнесе из общността и дори имаше дискусии дали да има отмъщение или не, въпреки че до това не се стигна.

Шарлот се наклони напред.

— Спомняте ли си сина им? Осиновеният им син?

— Бях чувал за него. Семейство магьосници е нещо, което се среща рядко. А такова, което осиновява човешко дете от приют за сираци, е още по-рядко. Но никога не съм виждал момчето. Ние, магьосниците, живеем вечно. Не е толкова необичайно да не се видиш с някого трийсет или четирийсет години. Сега, когато знам какво е станало с детето, бих искал да съм се срещал с него. Мислиш ли, че си струва да се издири кои са истинските му родители?

— Разбира се, ако може да се установи. Всяка информация за Мортмейн, до която се доберем, би могла да ни помогне.

— Искам да ви кажа, че той сам измисли името си — каза Фел. — Прилича на име на ловец на сенки. Но е от имената, които би взел някой, който има зъб на нефилимите и доста мрачно чувство за хумор. Морт мейн.

— Ръката на смъртта — обади се Джесамин, която се гордееше с френския си.

— Това не трябва да учудва никого — каза Теса. — Ако Клейвът просто му бе дал каквото иска — обезщетение, щеше ли всъщност да се превърне в това, което е? И дали изобщо клуб „Пандемониум“ щеше да съществува?