Ришел Мийд: Кръвни връзки

— Искам тя да е щастлива. За това си струва да се жертвам.

— Само че в това няма смисъл.

Еди ми се усмихна леко и ме потупа нежно по ръката, преди да се обърне към пристигащия автобус.

— Помниш ли какво ми каза? Че не си експерт по романтичните дела? Е, наистина имаш право.

Мисля, че Ейдриън щеше да се съгласи на всичко, за да има собствено жилище. Не му бе необходимо много време, за да премести малкото си вещи в стария апартамент на Кийт, за огромна мъка на Кларънс. Трябва да призная, че се чувствах донякъде зле заради възрастния морой. Той се бе привързал към Ейдриън, а да загуби и него толкова скоро след Лий, беше наистина тежко за самотния старец. Домът на Кларънс и неговата захранваща все още бяха на разположение на нашата група, но той не искаше да повярва на нищо от това, което му казахме за Лий и стригоите. След като прие смъртта на сина си, Кларънс продължи да обвинява ловците на вампири.

Малко след като Ейдриън се премести, отидох да го посетя. До нас бе достигнала новината, че „изследователската група“ на мороите ще пристигне същия ден в града и ние решихме първи да се срещнем с тях, преди да ги запознаем с Джил и Еди. Както и преди, Ейб Мазур придружаваше новодошлите, които включваха Соня и новата съквартирантка на Джил. Останах с впечатлението, че ще дойдат и други с тях, но още не знаех подробности.

— Леле! — възкликнах, когато Ейдриън ме покани в апартамента си.

Той живееше тук само от два дни, но промените бяха смайващи. С изключение на телевизора, от предишната мебелировка не бе останало нищо. Всичко беше различно и дори разпределението в апартамента бе променено. Освен това беше направен ремонт и във въздуха се носеше силната миризма на прясна боя.

— Жълто, а? — попитах, докато се взирах в стените на всекидневната.

— Тоналността се нарича „златник“, като цветето — поправи ме той. — И се предполага, че е весела и успокояваща.

Понечих да изтъкна, че тези две качества не вървят заедно, но сетне размислих. Цветът, макар и леко противен според мен, напълно бе преобразил всекидневната. С новата боя и с щорите, заменили тежките завеси на Кийт, сега помещението бе изпълнено с багри и светлина, които почти заличаваха спомена за битката. Потреперих, когато в съзнанието ми изплува този кошмарен спомен. Дори и апартаментът да не бе необходим, за да получим помощта на Ейдриън, не бях сигурна, че бих се съгласила да остана тук. Споменът за смъртта на Лий и на двете жени стригои беше прекалено ярък и жив.

— Как можа да си позволиш новите мебели? — поинтересувах се. Алхимиците му бяха дали това жилище, но не и стипендия.

— Продадох старите — отвърна домакинът ми, явно много доволен от себе си. — Онова баровско кресло… — Гласът му замря и лицето му за миг се помрачи от тревожна сянка. Запитах се дали и той си представя умиращия Лий в онова кресло. — То струваше много. Цената му беше ужасяващо раздута, дори и по моите стандарти. Но пък получих достатъчно за него, за да подменя останалото. Мебелите са купени на старо, но нима имах избор?

— Много са приятни — заявих, прокарвайки ръка по облегалката на дълбокия и мек диван, тапициран с дамаска в шотландско каре. Поне според мен изглеждаше отвратително на фона на стените, но пък беше добре запазен. Освен това, ведно с яркожълтата тоналност, неподходящата мебелировка помагаше да се разсеят спомените за онова, което се бе случило. — Явно си обиколил доста битаци и гаражи, за да напазаруваш и евтино, и хубаво. Предполагам, че не си купувал много често вещи втора ръка.

— По-точно никога — промърмори той. — Нямаш представа до колко ниско бях принуден да падна. — Приятната му усмивка помръкна, докато ме оглеждаше внимателно. — Ти как си?

Свих рамене.

— Добре. Но защо да не съм? Това, което се случи с мен, не е и наполовина толкова лошо, колкото онова, което трябваше да преживее Джил.

Ейдриън скръсти ръце.

— Не зная. Джил не е била свидетел на това как някой умира пред очите й. И нека не забравяме, че този някой бе същият тип, който искаше да те убие, а в замяна да се надигне отново от мъртвите.

През последната седмица случилото се почти не излизаше от ума ми и щеше да е нужно доста време, за да го превъзмогна напълно. Понякога не чувствах нищо. Друг път реалността на станалото ме връхлиташе толкова бързо и силно, че чак дъхът ми секваше. Кошмарите за стригоите май успяха да изместят онези за поправителните центрове.

— Всъщност съм по-добре, отколкото можеш да си представиш — продумах бавно, зареяла поглед наоколо. — Искам да кажа, че се чувствам ужасно заради Лий и стореното от него, но с времето ще го преодолея. Макар че, знаеш ли за какво най-много не спирам да си мисля?