Ришел Мийд - Кръвни връзки

— Хората не бива да използват магии — отбелязах студено. — Ти ме накара да извърша нещо, което противоречи на моите убеждения.

— За да могат хората да използват магия — продължи тя, все едно че нищо не бях казала. — те трябва да я изтръгнат. А това не става лесно. При вампирите магията идва отвътре. Докато нашата идва отвън. Нужни са огромни усилия, силна концентрация и точни изчисления… Е, повечето хора не притежават такова търпение и умение. Но някой като теб? Откакто си се научила да говориш, ти усърдно си се обучавала на тези техники.

— Значи само това се иска, за да направиш магия? Умението да организираш и отмерваш? — Не си направих труда да прикрия презрението си.

— Разбира се, че не — засмя се тя. — Нужен е и вроден талант. Инстинкт, който да се съчетае с дисциплина. Тъкмо това долових у теб. Виждаш ли, аз притежавам известни умения. Би могло да се каже, че ми осигуряват статут на вещица, но силата ми е сравнително ограничена. Докато ти? Усещам как в теб се крие извор на сила и скромният ми експеримент го доказа.

Отново ми стана студено.

— Това е лъжа — възразих незабавно. — Вампирите владеят магията. А не хората. Не и аз.

— Онзи амулет не е пламнал сам — каза тя. — Не отричай същността си. А сега, след като изяснихме всичко, вече можем да продължим нататък. Твоята вродена сила може да е по-голяма от моята, но мога да те науча на някои основни правила.

Не можех да повярвам на ушите си. Не беше реално. Приличаше на сцена от филм, защото нямаше начин това да се случва в моя живот.

— Не! — възкликнах. — Ти си… Ти си луда! Магията е нещо неестествено и аз не владея никакви тайнствени сили! Това е против природата и е грях. Няма да рискувам душата си.

— Толкова много отричане от един толкова добър учен — замисли се тя.

— Говоря сериозно — продължих, едва разпознаваща собствения си глас. — Не искам да имам нищо общо с окултните ти изследвания. С удоволствие ще продължа да водя документацията ти и да ти купувам кафе, но ако ще продължаваш с такива налудничави твърдения и искания… Ще отида в канцеларията и ще помоля да ме прехвърлят към друг учител. Повярвай ми, когато се стигне до задействане на бюрокрацията и административния персонал, тогава именно се проявява вродената ми вътрешна сила.

Тя се опита да се усмихне, но лицето й бързо помръкна.

— Ти наистина вярваш в това, което казваш. Наистина отхвърляш този изумителен потенциал, това чудо, което притежаваш?

Не й отговорих.

— Така да бъде. — Въздъхна. — Жалко, такава загуба. И пропилени възможности. Но имаш думата ми, че няма да повдигна този въпрос, освен ако ти сама не го направиш.

— Това никога няма да се случи! — извиках разпалено. Вместо отговор, госпожа Теруилиджър само сви рамене.

— Е, добре тогава. След като си тук, можеш да отидеш да ми донесеш едно кафе.

Тръгнах към вратата, но тогава се досетих за още нещо.

— Ти ли си била тази, която се е обадила в „Невърмор“, за да разпитва за вампири?

— Че защо да го правя? — попита тя. — Вече знаех къде да ги намеря.

По-късно през този ден се отбих в столовата, където Еди, Джил и Мика довършваха вечерята си. Разбираемо бе, че на Джил й трябваше време, за да свикне със смъртта на Лий и всичките други разкрития, направени от нас — включително и желанието му да я превърне в своята безсмъртна кралица. Двамата с Еди си поговорихме с нея, поне доколкото можахме, но изглежда Мика оказваше най-успокоителен ефект върху нея. Мисля, че беше така, защото нито веднъж не я заговори открито на тази тема. Той знаеше, че Лий е мъртъв, но мислеше, че е било злополука. И, естествено, не подозираше, никакви вампирски връзки. Докато двамата с Еди непрекъснато се опитвахме да се докажем като аматьори психолози, Мика просто се стараеше да я разсейва и да я направи щастлива.

— Трябва да тръгваме — каза той с извинителен тон, когато аз седнах. — Рейчъл Уокър ще ни изнесе урок за шевните машини.

Еди поклати глава към него.

— Още не мога да повярвам, че си се записал в кръжока по шев и кройка. — Това, разбира се, не беше вярно. И двамата знаехме защо Мика се беше записал.

По лицето на Джил все още бе изписано онова сериозно и замислено изражение, появило се след смъртта на Лий — подозирах, че още известно време ще изглежда така, но по устните и пробягна бегла усмивка.

— Мисля, че Мика има заложбите да стане истински моден дизайнер. Може би един ден ще дефилирам на негово модно ревю.

Поклатих глава, като се постарах да прикрия усмивката си.