Ришел Мийд: Кръвни връзки

— Трябва ли да напусна училището? — попитах Стантън. — Не мога ли да отстъпя апартамента на Ейдриън и да остана още малко в „Амбъруд“? Поне докато не уредим друго жилище за мен?

Стантън не си направи труда да прикрие изненадата си.

— Не очаквах да поискаш да останеш. Мислех си, че ще бъдеш много щастлива, след като повече няма да си принудена да живееш в една стая с вампир.

И ето че отново ме налегнаха всички страхове и опасения, които ме измъчваха преди да пристигна в Палм Спрингс. Фенка на вампирите. Как можех да съм такава идиотка? Трябваше да подскоча от радост при възможността да се отърва от Джил. Всеки друг алхимик би го сторил. С предложението си да остана отново попаднах под подозрение. Как можех да обясня, че в желанието ми се криеше нещо много повече от обикновената смяна на съквартирантка?

— О! — изрекох, като се стараех да запазя неутрално изражение. — Когато каза, че сте осигурили на Джил дампир на нейната възраст, предположих, че занапред тя ще бъде нейна съквартирантка, а не аз. Мислех си само за отделна стая за мен в общежитието.

— Това вероятно ще може да се уреди…

— Честно казано, след като се случиха някои събития, ще се чувствам по-добре, ако следя Джил по-отблизо. А това ще става много по-лесно, ако не напусна училището. Освен това, ако с един апартамент може да се ощастливи Ейдриън и да го накараме да се съгласи да работи върху тази мистерия със стригоите, тогава точно това трябва да направим. Аз мога да изчакам.

Стантън продължи да ме изучава внимателно за няколко секунди, които ми се сториха ужасно дълги. Наруши тишината чак след като келнерката ни остави сметката.

— Това е много професионално от твоя страна. Ще се погрижа за уреждането.

— Благодаря ти — отвърнах. Почувствах се много щастлива и едва не се усмихнах, като си представих лицето на Ейдриън, щом узнае, че се е уредил с апартамент.

— Има още едно нещо, което не разбирам — отбеляза Стантън. — Когато огледахме апартамента, видяхме следи от огън. Само че никой от вас не докладва нещо за това.

Намръщих се престорено.

— Честно… Голяма част от случилото се ми е като в мъгла, със загубата на кръв и ухапванията… не съм съвсем сигурна. Кийт имаше някакви свещи. Не зная дали някоя от тях не е била запалена… Или просто… Не зная. Мислех единствено за онези зъби и колко ужасно беше, като ме ухапаха…

— Да, да — каза Стантън. Извинението ми бе крайно неубедително, но дори тя не можеше да остане изцяло безчувствена при мисълта, че някой е послужил за храна на вампир. Това бе най-лошият кошмар за един алхимик и аз имах право да страдам от нанесената ми травма. — Е, не се тревожи за това. Онзи огън е най-малката ни грижа.

Но не и за мен. И когато по-късно през този ден се прибрах в кампуса, реших най-накрая да изясня всичко и потърсих госпожа Теруилиджър. Намерих я в една от залите на библиотеката.

— Ти си знаела — заявих, след като затворих вратата. Всички мисли за етикецията между ученик и преподавател се изпариха от главата ми. Цяла седмица бях потискала гнева си и сега най-после можех да го излея. Цял живот ме бяха учили да уважавам авторитетите, но един от тях съвсем наскоро ме бе предал. — Всичко, което ме накара да правя… Да препиша тези книги за магии, да изработя амулет „просто за да видим какво ще стане“? — Поклатих глава. — Всичко е било лъжа. Ти си знаела… знаела си, че… че е истинско.

Госпожа Теруилиджър свали очилата си и ме огледа внимателно.

— Ах, значи си опитала?

— Как можа да ми причиниш това? — възкликнах аз. — Нямаш представа какво изпитвам към магиите и свръхестественото!

— О! — сухо каза тя. — Всъщност имам. Зная всичко за твоята организация. — Потупа се по бузата, точно по мястото, където беше моята татуировка. — Зная защо „сестра ти“ не посещава часовете и състезанията на открито. Зная защо „брат ти“ е толкова добър в спорта. Много добре съм информирана за различните сили, действащи в нашия свят, по-точно тези, които повечето от хората не могат да видят с очите си. Не се безпокой, скъпа. Категорично ти заявявам, че на никого няма да кажа. Вампирите не са моя грижа.

— Защо? — попитах, решена да не признавам, че знае всичко, което толкова се стараех да опазя в тайна. — Защо точно аз? Защо ме накара да направя това, особено ако твърдиш, че си знаела как се чувствам?

— Хм… Поради две причини. Както сама знаеш, вампирите притежават вродена магия. Умеят да се свързват с елементите на много първични нива, почти без никакви усилия. Докато хората нямат такива способности.