Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Тя си пое накъсано дъх. Около устата й имаше кървави мехурчета. Уил знаеше какво означава това — дробовете й или бяха пронизани, или се стопяваха, разяждани от нещо, защото тя се давеше в собствената си кръв.

— Какво е то? — попита той настойчиво. — Какво искаш да направя?

— Погрижи се за тях — прошепна тя. — Бебето Джеси и останалите.

Отне му миг, преди да осъзнае, че говори за куклите си. Мили боже.

— Няма да допусна да унищожат никоя от вещите ти, Джесамин.

Бледа усмивка пробяга по лицето й.

— Помислих си, че… не биха искали нищо, което да им напомня за мен.

— Никой тук не те мрази, Джесамин. Какъвто и свят да ни очаква след този, не преминавай в него, въобразявайки си, че те мразим.

— Така ли? — Клепачите й бяха започнали да натежават. — Но със сигурност бихте ме харесвали повече, ако ви бях казала къде се намира Мортмейн. Тогава може би нямаше да изгубя обичта ви.

— Кажи ми сега — подтикна я Уил. — Кажи ми, ако си в състояние, и си върни тази любов…

— Идрис — прошепна тя.

— Джесамин, знаем , че това не е вярно…

Очите й се отвориха. Бялата им част сега имаше ален оттенък, като вода, в която имаше кръв.

— Ти… — започна момичето — ти най-добре от всички би могъл да разбереш. — Пръстите й се свиха конвулсивно, стискайки още по-здраво ревера му. — Ти си ужасен уелсец — хрипливо каза тя. Гърдите й се повдигнаха рязко за последен път и това бе всичко. Джесамин беше мъртва.

Очите й бяха отворени, приковани в лицето на Уил. Той ги докосна лекичко и затвори клепачите й, оставяйки два кървави отпечатъка от палеца и показалеца си.

— Ave atque vale , Джесамин Лъвлис.

— Не!

Беше Шарлот. Уил вдигна замъглен от ужаса поглед и видя, че останалите се бяха събрали около него: Шарлот — отпусната безсилно в прегръдките на Хенри; Сесили — с широко отворени очи и Бриджет — с напълно безизразно лице и две изцапани с мазна черна течност остриета в ръце. Зад тях, напълно пребледнял, Гидеон бе приседнал на стъпалата на Института с брат си и Софи от двете му страни. Облягаше се назад и беше свалил връхната си дреха. Единият му крак беше превързан с парче плат, а Гейбриъл рисуваше на ръката му нещо, което най-вероятно беше целебна руна.

Хенри зарови лице в шията на Шарлот, шепнейки нещо успокояващо, докато по лицето на съпругата му се стичаха сълзи. Уил погледна първо към тях, а после към сестра си.

— А Джем? — попита ги той.

— Тръгна след Теса — отвърна Сесили, която се взираше в Джесамин със смесица от съжаление и ужас.

Бяла светлина лумна пред очите на Уил.

— Тръгна след Теса? Какво искаш да кажеш?

— Един… един от автоматоните я залови и я хвърли в каретата им — запъна се Сесили при свирепия му тон. — Нямаше как да ги последваме. Създанията ни препречваха пътя. А после Джем изхвърча през портата. Предположих…

Уил си даде сметка, че пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в ръцете на Джесамин, оставяйки сиво-синкави петна върху кожата й.

— Някой да вземе Джесамин — дрезгаво заповяда той. — Трябва да тръгна след тях.

— Уил, не… — започна Шарлот.

— Шарлот — името й сякаш раздра гърлото му, — трябва да отида…

Разнесе се дрънчене — звукът от затварянето на портата на Института. Уил вдигна рязко глава… и видя Джем.

Портата току-що се беше затръшнала зад него и той идваше към тях. Вървеше бавно, сякаш беше пиян или ранен, и когато дойде малко по-близо, Уил видя, че е покрит с кръв — с катраненочерната течност от автоматоните, но и с доста алена кръв — по ризата, лицето, ръцете и косата му.

Той стигна до тях и се закова на място. Изглеждаше както Томас, когато Уил го бе открил на стъпалата на Института, облян в кръв и полумъртъв.

— Джеймс?

В тази едничка дума се съдържаха цял куп въпроси.

— Няма я — рече момчето с глух, безизразен глас. — Изтичах след каретата… но тя вече набираше скорост, а аз не можех да бягам достатъчно бързо. Изгубих ги близо до Темпъл Бар. — Очите му пробягаха по Джесамин, ала сякаш не забеляза нито безжизненото й тяло, нито Уил, който го държеше, нито каквото и да било. — Само ако се бях оказал малко по-бърз… — самообвиняваше се Джем, а после се преви, сякаш го бяха ударили, раздиран от силна кашлица. Рухна на колене и лакти. Кръв оплиска земята в краката му. Пръстите му задраскаха по камъните, а после той се претърколи по гръб и остана да лежи неподвижно.