Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Уил зяпна, а Бриджет го погледна преспокойно над посеченото метално тяло. Косата й беше щръкнала около главата, същински ореол от червени къдрици, бялата й престилка беше покрита с черна кръв, но лицето й беше безизразно.

— Трябва повече да внимавате — каза тя. — Не мислите ли така?

Той бе изгубил дар слово. За щастие Бриджет явно не очакваше отговор. Тя отметна косата си назад и се запъти към Хенри, който се биеше с особено ужасяващ на вид автоматон, висок над четири метра. Ловецът на сенки беше успял да отсече едната му ръка, но другата — дълга страхотия с няколко стави, завършваща с подобно на кинжал острие — все още продължаваше да замахва към него. Прислужницата се приближи най-спокойно изотзад и го прониза там, където у един човек би бил кръстът. Разлетяха се искри и създанието политна напред. Джесамин, която все още стоеше сгушена до колелото на каретата, изпищя и запълзя на четири крака към Уил, за да избяга от пътя на съществото.

В продължение на един миг Уил гледаше като поразен как тя разкървави дланите и коленете си на парчетата стъкло, посипали земята, но не спря да пълзи. После, сякаш някой му беше ударил шамар, за да го накара да се размърда, той се втурна напред, заобикаляйки Бриджет, за да стигне до Джесамин. Пъхна ръце под мишниците й и я вдигна от земята. От гърдите й се откъсна възклицание — стори му се, че бе неговото име — а после тя се отпусна безжизнено, вкопчена в реверите му.

Уил я отнесе по-надалеч от каретата, оглеждайки случващото се в двора. Шарлот се беше справила с автоматона пред себе си, а Бриджет и Хенри тъкмо правеха друго от създанията на парченца. Софи, Гидеон, Гейбриъл и Сесили бяха повалили два автоматона на земята и ги кълцаха, като че бяха коледно печено. Джем не се бе върнал.

— Уил… — гласът на Джеси беше тъничък като конец. — Уил, моля те, пусни ме.

— Трябва да те занеса вътре, Джесамин.

— Не. — Тя се закашля и младежът с ужас видя, че от ъгълчетата на устата й се процежда кръв. — Няма да оцелея толкова дълго. Уил… ако някога изобщо съм означавала нещо за теб, дори мъничко, пусни ме.

Той приседна на стъпалата, като все още я държеше в ръце, правейки каквото му беше по силите, за да подпре възможно най-удобно главата й на рамото си. Гърлото й беше обляно в кръв, предницата на бялата й рокля беше подгизнала толкова, че платът беше залепнал за тялото й. Беше ужасяващо слаба — ключиците й стърчаха като криле на птица, бузите й бяха хлътнали. Повече приличаше на пациентка, излязла с несигурна стъпка от лудницата, отколкото на красивото момиче, оставило ги едва преди осем седмици.

— Джес… — меко каза той. — Джеси, къде си ранена?

Ужасяваща усмивка подръпна устните й. Крайчетата на зъбите й бяха обагрени в червено.

— Един от ноктите на чудовището ме прониза в гърба — прошепна тя и наистина, когато погледна надолу, Уил видя, че задната част на роклята й е пропита с кръв. Животворната течност беше изцапала ръцете, панталона, ризата му; задушаваше гърлото му с металическия си мирис. — Мина през сърцето ми. Усещам го.

— Едно иратце… — Уил трескаво зарови в колана си за стилито.

— Никакво иратце не може да ми помогне вече. — Гласът й беше сигурен.

— Тогава Мълчаливите братя…

— Дори тяхната сила не е в състояние да ме спаси. Пък и не бих понесла отново да ме докоснат. По-скоро бих умряла. Умирам и се радвам, че е така.

Уил я погледна поразен. Спомняше си как Джеси беше пристигнала в Института, четиринайсетгодишна и проклета като разгневена котка с извадени нокти. Той никога не се беше държал мило с нея, нито пък тя с него — всъщност никога не се бе държал мило с когото и да било, освен Джем — но тази девойка му беше спестила усилието да съжалява за поведението си. Въпреки това й се беше възхищавал по един особен начин, бе във възторг от жарта на нейната омраза и силата на волята й.

— Джеси… — Той сложи ръка на бузата й, непохватно избърсвайки кръвта.

— Няма нужда. — Тя отново се закашля. — Да бъдеш мил с мен, имам предвид. Знам, че ме мразиш.

— Не е вярно.

— Нито веднъж не ме посети в Града на тишината. Другите дойдоха. Теса и Джем, Хенри и Шарлот. Но не и ти. Ти не си от онези, които прощават, Уил.

— Така е, не съм. — Каза го, защото беше вярно и защото част от причината никога да не бе харесвал Джесамин беше, че в някои отношения тя му приличаше на самия него. — Джем е онзи, който умее да прощава.

— И все пак винаги съм харесвала теб повече. — Очите й обходиха замислено лицето му. — О, не, не така. Не си мисли глупости. Просто разбирах защо ненавиждаше сам себе си. Джем винаги беше готов да ми даде втори шанс, също както и Шарлот. Но аз не се нуждая от даровете на великодушните сърца. Искам да ме виждат такава, каквато съм в действителност. И понеже ти не ме съжаляваш, знам, че ако те помоля за нещо, ще го направиш.