Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Изведнъж му се прииска Джем или Теса да бяха тук, някой, с когото би могъл да поговори и да попита какво да направи за Шарлот, на която дължеше толкова много.

— Всичко е наред — рече той и се изправи. Искаше да види Теса, дори и ако не отваряше очи и не знаеше, че е до нея. — И без това се канех да си тръгна.

— Уил… — опита се да възрази ръководителката на Института.

— Всичко е наред, Шарлот — повтори младият мъж и като мина покрай инквизитора, излезе от стаята.

Когато се озова в коридора, се облегна на стената за миг, за да се съвземе. Неволно си припомни собствените си думи… господи, сякаш ги беше изрекъл преди милион години и сега изобщо не ги намираше за забавни: „Консулът? Да прекъсва закуската ни? Какво може да очакваме занапред? Посещение за чаша чай от инквизитора?“.

Ако отнемеха поста на Шарлот…

Ако те всички изгубеха дома си…

Ако Теса…

Не можеше да довърши тази мисъл. Любимата му щеше да живее… трябваше да живее. Докато вървеше по коридора, си мислеше за Уелс и неговите багри — синьо, зелено, сиво. Навярно би могъл да се върне там със Сесили, ако изгубеха Института. Да се опита да създаде някакъв живот за тях двамата в родната им страна. Нямаше да бъдат ловци на сенки, но без Шарлот, Хенри, Джем, Теса и Софи, и дори без проклетите Лайтууд, той не искаше да бъде ловец на сенки. Те бяха неговото семейство и му бяха скъпи… още нещо, помисли си Уил, което бе осъзнал твърде късно.

— Теса. Събудете се. Моля ви, събудете се.

Този път гласът, прорязал мрака, принадлежеше на Софи. Теса се напрегна и с усилие успя да отвори очи за частица от секундата. Видя стаята си в Института, познатите мебели, дръпнатите завеси, бледите лъчи на слънцето, които оформяха квадрати от светлина по пода, и опита да се вкопчи в този миг на яснота. Тези моменти на просветление между треската и кошмарите бяха толкова кратки… отиваха си твърде бързо, преди да е успяла да вдигне ръка, да каже нещо. Софи , помъчи се да прошепне, но думата не можа да си проправи път през пресъхналите й устни. Пред очите й сякаш падна мълния, разсичайки света. Теса извика беззвучно, когато Институтът се разпадна на парчета и се отдръпна от нея, потъвайки в мрак.

Сирил бе този, който най-сетне каза на Гейбриъл, че Сесили е в конюшнята, след като той беше прекарал по-голямата част от деня в безплодно — макар и, както се надяваше, не очевидно — търсене из Института.

Вече се смрачаваше и конюшнята беше обляна от меката светлина на фенера и изпълнена с миризмата на коне. Сесили стоеше до отделението на Балиос, облегнала глава до шията на едрия жребец. Косата й, която имаше почти същия мастиленочерен цвят, се бе разпиляла по раменете й, а когато се обърна да го погледне, Гейбриъл видя как рубинът проблясва на гърлото й.

По лицето й пробяга тревога.

— Да не се е случило нещо с Уил?

— Уил? — изненада се Гейбриъл.

— Просто си помислих… изражението ви… — Тя въздъхна. — През последните дни беше толкова разстроен. Сякаш не му стига, че Теса е болна, ами и това с Джем… — Сесили поклати глава. — Опитах се да поговоря с него, но той не казва нищо.

— Мисля, че в момента говори с Джем — рече Гейбриъл. — Признавам си, че не знам в какво състояние е. Ако искате, бих могъл…

— Не. — Гласът на Сесили беше тих, сините й очи — загледани нейде далеч. — По-добре да го оставим на мира.

Гейбриъл направи няколко крачки напред. Меката жълта светлина на фенера в краката на Сесили хвърляше блед златист отблясък върху кожата й. Не носеше ръкавици и ръцете й се белееха върху черния жребец.

— Аз… — започна той. — Този кон май много ти харесва.

Наруга се наум. Спомни си какво бе казал баща му веднъж — че жените, нежният пол, обичали да ги ухажват с очарователни думи и дълбокомислени фрази. Гейбриъл не бе съвсем сигурен какво е „дълбокомислена фраза“, но за сметка на това бе напълно сигурен, че „този кон май много ти харесва“ не е от тях.

Сесили обаче като че ли нямаше нищо против. Тя потупа разсеяно Балиос и се обърна към него.

— Той спаси живота на брат ми.

— Ще си тръгнеш ли? — попита Гейбриъл рязко.

Очите й се разшириха.

— Какво беше това, господин Лайтууд?

— Не. — Той вдигна ръка. — Не ме наричай господин Лайтууд, моля те. Ние сме ловци на сенки. За теб аз съм Гейбриъл.

Бузите на момичето порозовяха.

— Гейбриъл, тогава. Защо ме попита дали ще си тръгна?

— Дойде, за да убедиш брат си да се върне у дома — отвърна младежът. — Ала е очевидно, че той няма да го стори, нали така? Влюбен е в Теса. Ще остане там, където е тя.