Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

Не че им завиждаше за щастието им, ни най-малко. Но не можеше да не си помисли за Теса. За надеждите, които бе хранил и които бе потиснал. Зачуди се дали тя го бе гледала по този начин някога. Съмняваше се. Толкова упорито се бе старал да разруши доверието й и макар че единственото, което искаше, бе възможност да го съгради наново, му беше трудно да не се бои, че…

Той потисна тези мрачни мисли и се изправи с намерението да обясни, че възнамерява да отиде при Теса. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, на вратата се почука и Софи влезе с необикновено притеснен вид. Причината за притеснението й се изясни миг по-късно, когато инквизиторът прекрачи прага на гостната.

Уил, свикнал да го вижда в церемониалните му одежди по време на заседанията на Съвета, едва го разпозна в строгия на вид мъж със сиво палто и тъмни панталони. Върху бузата му имаше ярък белег, който не беше там преди.

— Инквизитор Уитлоу. — Шарлот се изправи, придобила изведнъж сериозно изражение. — На какво дължим вашето посещение?

— Шарлот — поздрави я инквизиторът и й протегна писмо, върху което бе поставен печатът на Съвета, — нося ти съобщение.

Тя го погледна недоумяващо.

— Не можеше ли просто да го изпратите по пощата?

— Това писмо е от жизненоважно значение. Наложително е да го прочетеш незабавно.

Много бавно жената протегна ръка и взе писмото. Подръпна плика, а после се намръщи и отиде до бюрото, за да вземе ножа за отваряне на писма. Уил се възползва от възможността, за да разгледа скришом инквизитора. Той се мръщеше срещу Шарлот и изобщо не му обръщаше внимание. Уил не можеше да не се зачуди дали белегът върху бузата му не е следа от битката на Съвета с автоматоните на Мортмейн.

Уил беше напълно сигурен, че те ще умрат заедно, там в недрата на планината, докато Теса изведнъж не бе лумнала във великолепието на ангела и не бе сразила Мортмейн така, както мълния покосява дърво. Това бе едно от най-удивителните неща, които бе виждал през живота си, но възхищението му бързо бе отстъпило място на ужас, когато Теса бе рухнала безжизнено след промяната, обляна в кръв и изпаднала в безсъзнание, независимо колко отчаяно се опитваха да я събудят. Магнус, който бе на ръба на изтощението, едва бе успял да отвори с помощта на Хенри Портал, отвеждащ обратно в Института, а след това на Уил всичко му беше неясно, сякаш обгърнато от мъгла на изтощение и кръв, и още Мълчаливи братя, повикани, за да се погрижат за ранените. Бяха дошли новини от Съвета за всички, които бяха загинали от ръцете на автоматоните, преди самите те да се разпаднат, когато Мортмейн бе издъхнал. И Теса… Теса, която не говореше, нито отваряше очи, докато Мълчаливите братя я отнасяха в стаята й, а той не можеше да отиде с нея. Тъй като не й беше нито брат, нито съпруг, можеше единствено да се взира след нея, свивайки и разпускайки окървавените си юмруци. Никога в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.

А когато се бе обърнал, за да потърси Джем, да сподели страха си с единствения друг човек, който обичаше Теса толкова силно, колкото и той самият, него го нямаше, беше се върнал в Града на тишината по заповед на Братята. Без дори едничка дума за сбогом.

Въпреки опитите на Сесили да го успокои, Уил беше ядосан… ядосан на Джем и на Съвета, и на Братята, задето бяха допуснали парабатаят му да стане един от тях, макар и да си даваше сметка, че е несправедлив, че решението си беше негово и че това бе единственият начин да остане жив. И все пак, откакто се беше върнал в Института, имаше чувството, че страда от морска болест, сякаш години наред беше закотвен кораб, а сега се носеше по вълните, без никаква представа накъде да поеме. А и Теса…

Звук от късане на хартия го извади от мислите му — Шарлот бе извадила писмото и го четеше, а цветът бързо се отреждаше от лицето й. Тя вдигна очи и се взря в инквизитора.

— Това някаква шега ли е?

Мъжът се начумери още повече.

— Не е никаква шега, уверявам те. Е, имаш ли отговор?

— Лоти. — Хенри погледна съпругата си и дори рижите му кичури сякаш излъчваха тревога и обич. — Лоти, какво има? Какво не е наред?

Шарлот срещна очите му за миг, а после отново се обърна към инквизитора.

— Не. Нямам отговор. Все още не.

— Съветът не желае… — започна той и тогава сякаш забеляза Уил за първи път. — Бих искал да поговорим насаме, Шарлот.

Тя изпъна рамене.

— Няма да отпратя нито Уил, нито Хенри.

Двамата кръстосаха сърдити погледи. Уил знаеше, че Хенри го гледа тревожно. След скарването между Шарлот и консула, и последвалата му смърт, те всички бяха очаквали със затаен дъх Съветът да произнесе осъдителната си присъда. Мястото им в Института им се струваше несигурно. Уил го виждаше в стиснатите устни на предводителката им и лекото потреперване на ръцете й.