Касандра Клеър - Принцеса с часовников механизъм

— Наполовина демон, наполовина ловец на сенки — промълви Шарлот сега, загледана в Теса. — Какво означава това?

— Нефилимската кръв е водеща. Нов вид ловец на сенки. Новото невинаги е нещо лошо, Шарлот.

Именно заради нефилимската кръв бяха стигнали дотам, че да опитат целителни руни върху Теса, но те просто бяха потънали в кожата, изчезвайки безследно, като думи, написани с вода. Шарлот посегна и докосна ключицата на Теса, където бяха нарисували руната. Кожата й беше гореща.

— Ангелът — отбеляза тя. — Вече не тиктака.

— Присъствието на ангела го е напуснало. Итуриел е свободен и вече никой не брани Теса, макар че след като Магистърът е мъртъв, а самата тя е нефилим, вероятно ще бъде в безопасност. Стига само да не опита отново да се превъплъти в ангел. Това несъмнено ще я убие.

— Има и други опасности.

— В живота на всички има опасности — отвърна брат Енох със същия хладен, безучастен глас, с който й бе съобщил, че макар и да живее, Хенри никога няма да проходи.

Теса се размърда и проплака със задавен глас. В съня си от битката насам бе изричала различни имена — викала бе Нат, леля си, Шарлот.

— Джем — прошепна сега, а пръстите й се впиха в завивката.

Шарлот се извърна от Енох, за да вземе хладната кърпа и отново да я сложи върху челото на девойката. Знаеше, че не бива да пита и все пак…

— Как е той? Нашият Джем? Той… свиква ли с Братството?

Начаса усети неодобрението на Енох.

— Знаеш, че не бива да го наричаш така. Той вече не е вашият Джем. Сега е брат Закарая. Трябва да го забравиш.

— Да го забравя? Не мога да го забравя — каза Шарлот. — Той не е като останалите ви Братя, Енох, и ти го знаеш.

— Ритуалите, които правят някого Мълчалив брат, са нашите най-съкровени тайни.

— Не искам да ми разкриеш ритуалите ви — рече Шарлот. — Ала знам, че повечето Мълчаливи братя прекъсват всички връзки с живота си на смъртни, когато постъпят в Братството. Само че Джеймс не можа да го стори. Все още има нещо, което го привързва към този свят. — Тя сведе поглед към Теса, която дишаше тежко, а клепачите й потрепваха. — Тази нишка ги свързва един с друг и ако не бъде разкъсана както трябва, боя се, че ще нарани и двама им.

— О, за бога — сърдито каза Хенри, навивайки изцапаните с мастило ръкави на халата си. — Не можеш ли да намериш нещо не толкова потискащо? Нещо, в което да има битки.

— Това е Тенисън — отвърна Уил и свали крака от отоманката до камината в гостната. Столът на Хенри беше придърпан близо до огъня, в скута му лежеше отворен скицник. Все още беше блед, какъвто бе от битката в Кадер Идрис насам, но като че ли започваше да си възвръща цвета. — Ще усъвършенства ума ти.

Преди Хенри да успее да отговори, вратата се отвори и Шарлот влезе в стаята. Изглеждаше уморена, краищата на ръкавите й бяха мокри. Уил начаса остави книгата, а Хенри вдигна очи от скицника и я погледна въпросително.

Шарлот премести поглед от единия към другия и забеляза книгата до подноса за чай върху малката масичка.

— Да не би да четеше на Хенри, Уил?

— Да, нещо отвратително, пълно с поезия. — Съпругът й държеше писалка, а върху завивката, с която бяха покрити коленете му, бяха разпилени листове.

Хенри бе посрещнал с обичайната си сила на духа новината, че дори целителните умения на Мълчаливите братя не могат да го изправят на крака. С обичайната си сила на духа, както и с убеждението, че трябва да си направи стол, като онези подвижните, които се използваха на минералните извори в град Бат, но по-хубав, със самозадвижващи се колела и цял куп други снаряжения. Твърдо беше решил, че столът трябва да може да се движи и по стълбите нагоре-надолу, за да може той да ходи при изобретенията си в криптата. Беше нахвърлял скици на стола през цялото време, докато Уил му четеше от „Мод“ 44 44 Поема от Тенисън. — Бел.прев. , в което нямаше нищо чудно — никога не беше проявявал особен интерес към поезията.

— Е, освободен си от задълженията си, Уил, а ти, Хенри, си освободен от още поезия — каза Шарлот. — Ако искаш, миличък, мога да ти помогна да си събереш записките…

Тя мина зад стола на съпруга си и като се пресегна над раменете му, подреди разпилените листове в спретната купчинка. Докато тя го правеше, Хенри улови китката й и вдигна към нея поглед, пълен с такова доверие и обожание, че Уил изпита чувството, че някой забива миниатюрни ножчета в кожата му.