Ришел Мийд: Индигова магия

— Госпожице Мелроуз.

Студеният глас на госпожа Уедърс ме върна рязко в настоящето. Спрях се по средата на фоайето и погледнах към нея. Тя се изправи иззад бюрото си и се запъти към мен.

— Да, госпожо?

— Полунощ е.

Погледнах към часовника и видях, че е права.

— Да, госпожо.

— Въпреки че зимната ваканция вече е настъпила, все още си регистрирана в общежитието до утре, така че трябва да се съобразяваш с правилата. Вечерният час е минал.

Единственото, което успях да смотолевя, беше да призная очевидното.

— Да, госпожо.

Госпожа Уедърс зачака, сякаш се надяваше, че ще кажа още нещо.

— Изпълняваше… поредното поръчение на госпожа Теруилиджър ли? — Изражението на лицето й беше почти комично. — Не съм получила уведомление, но предполагам, че тя може допълнително да уреди нещата.

Осъзнах, че госпожа Уедърс не иска да си имам неприятности. Надяваше се, че имах някаква основателна причина, за да наруша правилата — причина, благодарение на която можех да избегна наказанието. Знаех, че бих могла да излъжа, че съм помагала на госпожа Теруилиджър. Бях сигурна, че преподавателката ми щеше да ме покрие. Ала не можех да го направя. Струваше ми се грешно да омърсявам днешния ден с Ейдриън с лъжа. А и наистина бях нарушила правилата.

— Не — казах на госпожа Уедърс. — Не бях с нея. Просто бях… навън.

Госпожа Уедърс почака още малко, а след това прехапа примирено устни.

— Много добре тогава. Познаваш правилника. Ще трябва да си понесеш наказанието — след началото на новия срок.

Кимнах сериозно.

— Да, госпожо. Разбирам.

Изражението й подсказваше, че тя сякаш все още се надяваше някак си да поправя нещата. Но аз нямах какво да добавя и се обърнах, за да продължа по пътя си.

— О, едва не забравих! — извика ме госпожа Уедърс. — Бях твърде удивена от това… нарушение. — Отново се бе превърнала в строгата и енергична надзирателка, която познавах. — Моля те да ме уведомиш дали братовчедка ти ще остане в твоята стая, или ще иска самостоятелна.

— Защо Анджелина ще остава в стаята ми?

— Не става дума за нея, а за другата ти братовчедка.

Понечих да кажа, че нямам друга братовчедка, но някакъв вътрешен глас ме предупреди да премълча и нито да потвърдя, нито да отрека думите й. Нямах представа какво става, но всички вътрешни предупредителни инстинкти крещяха, че нещо определено щеше да се случи. Каквото и да беше, не биваше да се ангажирам с нищо конкретно.

— Тя е представила всички необходими документи — обясни госпожа Уедърс. — Така че й казах тази нощ да отиде в стаята ти.

Преглътнах.

— Разбирам. Може ли, хм… да ви уведомя след ваканцията?

— Разбира се. Тогава ще обсъдим и наказанието ти — додаде след кратко колебание.

— Да, госпожо — кимнах.

Качих се горе, а стомахът ми се бе свил от ужасно предчувствие.

Кой ме чакаше в стаята ми? Кой още на този свят беше част от измисленото ми семейство?

Оказа се, че беше от истинското ми семейство.

Когато отключих вратата, заварих Зоуи да седи на леглото ми. Лицето й светна, когато ме видя, тя скочи и се хвърли към мен, за да ме стисне в гореща прегръдка.

— Сидни! — възкликна. — Толкова се притеснявах, че няма да се прибереш за през нощта.

— Разбира се, че ще се прибера — отвърнах сковано. Бях толкова стъписана, че едва успях да отвърна на прегръдката й. — Какво правиш тук?

Тя се отдръпна назад и ме погледна, ухилена до уши. В нея нямаше следа от гняв, нито дори от предпазливостта й в Сейнт Луис. Преливаше от радост, искрено щастлива да ме види. Не знаех защо беше тук, но у мен започна да разцъфва надеждата, че най-после ще можем наистина да се сдобрим.

Докато не заговори.

— Дадоха ми мисия! И ме изпратиха тук. — Извърна лице и ми показа златната лилия, татуирана на бузата й. Сърцето ми почти спря. — Вече официално съм алхимик. Е, само младши. Има още много да се уча, затова те решиха, че е най-добре да съм с теб.

— Разбирам — промълвих. Стаята се въртеше. Зоуи. Зоуи бе тук — и беше алхимик, който щеше да остане с мен.

Жизнерадостното й изражение леко помръкна и тя доби озадачен вид.

— Предполагам, че ти си казала на Стантън нещо за това, че се нуждаеш от подкрепление от още някой друг алхимик? Че ти е трудно да си сама сред толкова много морои?

Опитах се да се усмихна, ала не успях.

— Нещо подобно. — Бях подтикнала Дона да действа и тя го бе направила. Просто не беше точно това, което очаквах.

Ентусиазмът на Зоуи се завърна.