Ришел Мийд: Индигова магия

— При все това не съм сигурна, че е правилният начин.

— Имаш много идеи за някой, който току-що се е присъединил към редиците ни — засмя се Маркъс. Искаше ми се да спре да прави това. — Само бъди търпелива и ще разбереш.

Не ми се нравеше снизходителното му отношение.

Мисля, че вече разбирам. И знаеш ли какво? Не смятам, че вие, приятелчета, правите нещо. Признавам, че сте се сдобили с доста невероятна информация… но после какво? Продължавате да чакате. Бягате и се спотайвате наоколо. И каква е ползата от това? Намеренията ви са добри… но си остават само намерения. — Почти чувах гласа на Джил: „Те приказват. Ти действаш.“

По някаква ирония този път Маркъс остана безмълвен.

— Можете да направите толкова много — продължих. — Когато за пръв път чух за вас, ми се струваше, че имате огромни възможности. Технически, това все още е вярно. Но само ги прахосвате.

Той спря на паркинга на железопътната гара. Все още изглеждаше напълно слисан.

— И откъде, по дяволите, се взе всичко това? — отрони накрая.

— От мен — отвърнах. — Защото аз не съм като вас. Не мога да седя и да бездействам. Не мога да бягам. И… не мога да дойда с вас.

Почувствах се добре като го изрекох… и ми се стори съвсем правилно. През цялата седмица умът ми ми нашепваше, че най-правилното, което мога да сторя, е да се махна, преди нещата с Ейдриън и алхимиците да излязат извън контрол. И да, навярно това беше най-разумното решение. Сърцето ми никога не го прие напълно, но аз се опитах да го пренебрегна. Чак когато изслушах Джил и Маркъс, изведнъж осъзнах, че мозъкът ми може да избере не толкова логично решение.

Трябва да призная, че Финч се държа на висота. Всъщност изглеждаше загрижен, а не само вбесен, задето не ставаше по неговата воля.

— Сидни, зная колко си привързана към това място и тези хора, но тук не е безопасно за теб. За теб никъде не е безопасно, не и докато си в полезрението на алхимиците. Не и докато татуировката ти е уязвима.

— Някой ми каза, че всеки живот, който си струва, крие рискове — отвърнах, неспособна да скрия усмивката си. Никога не съм мислила, че ще цитирам Джил.

Маркъс удари с юмрук по арматурното табло.

— Това са сантиментални глупости! Звучи добре на теория, но реалността е съвършено различна.

— Каква реалност би могъл да имаш ти, ако беше останал с алхимиците? — попитах. — Колко тайни щеше да откриеш?

— Николко, ако ме бяха заловили — отвърна той категорично. — И без значение за колко безполезни ни смяташ, аз съм освободил десетки алхимици. Помогнах на Кларънс и на други морои.

— Ти не си безполезен, Маркъс. Вършиш добра работа, но просто пътищата ни са различни, това е всичко. Аз ще остана и ще действам по моя начин. Не каза ли ти точно това, когато се запознахме? Да помагаме на мороите по нашите правила? Е, тези са моите.

— Само си губиш времето!

— Да, но си е моето време — парирах.

Ейдриън ми беше казал точно същото в самолета на път за сватбата, когато му заявих, че не може да продължава да ме обича. Стана ми мъчно и съвестно за Маркъс. Наистина се почувствах зле, защото той разчиташе, че ще замина с него.

Той улови ръката ми.

— Сидни, моля те, не го прави. Без значение колко уверена се чувстваш, без значение колко внимателна смяташ, че си, нещата рано или късно ще излязат неудържимо от контрол.

— Те вече са излезли — казах и отворих вратата на колата. — И смятам да спра да се боря с обстоятелствата. Благодаря ти за всичко, Маркъс. Говоря сериозно.

— Почакай, Сидни! — извика той. — Само ми кажи още нещо.

Извърнах се и зачаках.

— Откъде се взе всичко това? Когато ми се обади, за да ми съобщиш, че идваш с нас, ти каза, че си осъзнала, че това е най-разумното нещо, което можеш да направиш. Какво те накара да размислиш?

Усмихнах му се, надявайки се усмивката ми да е не по-малко ослепителна от неговите.

— Осъзнах, че съм влюбена.

Напълно сащисаният Маркъс се озърна, сякаш очакваше да види „обекта на любовта ми“ в колата.

— И го осъзна просто ей така? Да не си имала някакво прозрение?

— Нямаше нужда от прозрение — отвърнах, замислена за злополучното пребиваване на Улф при оркнейците. — Истината винаги е била пред мен.

След като Маркъс най-сетне се примири, че няма да замина с тях, ми пожела всичко добро, макар че все още имаше потресено изражение. Бе възнамерявал да изостави колата на гарата, но сега ми подаде ключовете като подарък на раздяла. Наблюдавах го как се отдалечава, питайки се дали не бях направила грешка. После си помислих за онези красиви, зелени очи и цялата работа, която ни предстоеше да свършим с Ейдриън. Това беше правилният избор… само се надявах да не е твърде късно.