Ришел Мийд: Индигова магия

Той продължаваше да не отговаря на обажданията ми. Дали ме мразеше? Или се бе сврял някъде потиснат и даваше мъката си в алкохол? Извадих писмото му от чантата си, питайки се какво ще открия. Познавайки Ейдриън, очаквах някакво дълго, цветисто обяснение в любов. Вместо това видях само дълга серия числа.

Числата не ми говореха нищо. Изучавах ги известно време, докато бях в колата, прилагайки няколкото шифъра, които знаех. Не се появи никакъв отговор, макар че не бях съвсем изненадана. Шифрите и сложните математически изчисления не бяха стихията на Ейдриън. Но тогава защо ми бе оставил бележката? Явно е предполагал, че ще я разчета.

Отдалечих листа от очите си, надявайки се, че ще се прояви някакъв визуален ефект. И наистина се прояви. Погледнах отново числата и видях, че по средата има интервал. Получаваха се две поредици, които ми се струваха познати. Въведох двете серии числа като географска ширина и дължина в моя джипиес. Миг по-късно върху екрана се изписа адрес в Малибу. Южна Калифорния. Съвпадение ли беше?

Без да се замисля повече, подкарах колата от паркинга на гарата и се насочих към брега. Беше напълно възможно да изгубя два часа и половина (пет, ако се брои и пътят на връщане), но не мислех така. „Няма съвпадения.“

Имах чувството, че никога не съм пътувала толкова дълго. Ръцете ми стискаха волана през цялото време. Бях едновременно нетърпелива и ужасена. Когато се намирах само на няколко километра от адреса, започнах да виждам указателни табели за вила „Гети“. Няколко секунди бях объркана. Центърът „Гети“ беше много прочут музей, но беше по-близо до Лос Анджелис. Не разбирах връзката, нито защо се бях озовала в Малибу. При все това следвах стриктно посоката и накрая пристигнах пред паркинга за гости на вила „Гети“.

Когато приближих входа, въпросите ми получиха отговори. Вила „Гети“ беше копие музей на центъра „Гети“ и в нея бяха изложени произведения на гръцкото и римското изкуство. Всъщност голяма част от вила „Гети“ приличаше на древен храм, в комплект с високите колони, ограждащи градини, фонтани и статуи. Входът бе свободен, но се изискваше предварително записване. Днес нямаше много посетители и аз бързо се справих с проблема, като направих онлайн резервация по мобилния си телефон.

Когато пристъпих вътре, почти забравих защо бях тук — но само за миг. Музеят беше като сбъдната мечта за любител и почитател на класиката като мен. Зала след зала показваха античния свят. Бижута, статуи, дрехи… беше все едно да се върнеш в миналото с машина на времето. Любознателният ученик в мен копнееше да изучи основно и да прочете историята на всеки експонат до най-малката подробност. Останалата част от мен, с препускащо сърце и едва сдържаща вълнението си, се спираше само за кратко във всяка зала, достатъчно, за да я огледа и продължи нататък.

След като разгледах почти всички вътрешни зали, излязох в правоъгълния вътрешен двор, заобиколен от високи колони. Дъхът ми секна. Пред погледа ми се разкри огромна открита градина, разположена около басейн, дълъг повече от шейсет метра. Статуи и фонтани се издигаха в искрящите му води, а цялото място бе оградено от великолепно поддържани дървета и други растения. Въпреки декемврийския ден, яркото и топло слънце озаряваше всичко, а въздухът се огласяше от птичи песни, плисъка на водата и приглушени разговори. Наоколо се разхождаха туристи, като от време на време се спираха да се полюбуват на мястото или да направят снимки. Никой от тях нямаше значение — не и когато най-после открих този, когото търсех.

Той седеше в другия край на градината, срещуположен на входа, през който бях влязла, в далечния край на басейна. Беше с гръб към мен, но аз бих го познала навсякъде. Приближих с трепет, все още подвластна на онази странна смесица от страх и нетърпение. Колкото повече приближавах, толкова по-ясно го виждах. Високото, стройно тяло. Червеникавокафявите отблясъци от слънчевите лъчи в тъмната му коса. Когато най-после стигнах до края на басейна, спрях рязко точно зад него, не смеейки да продължа.

— Сейдж — рече той, без да се обърне. — Предполагах, че вече си стигнала южната граница.

— Не, не си — възразих. — Иначе никога нямаше да ми дадеш бележката, нито щеше да дойдеш тук. Знаел си, че няма да замина.

Той най-сетне вдигна глава, за да ме погледне, и примижа срещу слънцето.

— Бях сигурен, че няма да заминеш. Надявах се, че няма да заминеш. Двамата с Джил спорихме цяла вечност. Какво мислиш за оригиналното ми хрумване за географската ширина и дължина? Брилянтно, нали?