Ришел Мийд: Индигова магия

— Гениално — отвърнах, опитвайки се да прикрия усмивката си. Част от страховете ми се стопиха. Ние отново бяхме на познатата стара територия и си бъбрехме непринудено. Само Ейдриън и аз. — Поел си риск, считайки, че ще разбера какво означават всички онези числа. Можеше да поседиш тук цял ден.

— Никакъв шанс. — Ейдриън се изправи и пристъпи една крачка към мен. — Ти си умно момиче. Знаех си, че ще се досетиш.

— Не съм чак толкова умна. — Колкото повече се приближаваше той, толкова по-бързо препускаше сърцето ми. — Отне ми доста време, за да разбера някои неща. — Посочих около нас. — И как така ти знаеш за съществуването на подобно място, а аз — не?

Пръстите му се плъзнаха по очертанията на брадичката ми и внезапно топлината на слънцето ми се стори слаба в сравнение с горещината на това докосване.

— Не беше трудно — отвърна той, впил поглед в очите ми. — Трябваше да започна търсенето си отнякъде, така че въведох „Древен Рим“ и „Калифорния“ в телефона си. Това беше първият резултат.

— Какво търсене? — попитах.

Той се усмихна.

— Търсенето на някое по-романтично място от „Пайове и разни други“.

Ейдриън приближи лицето ми към своето и ме целуна. Както винаги, светът около мен спря да се движи. Не, светът стана Ейдриън, само Ейдриън. Целувките му, както винаги, бяха опияняващи и разтърсващи, пълни с онази страст, от която се нуждаех, и която не вярвах, че ще изпитам. Но днес, в целувките му имаше нещо повече. Вече нямах съмнения дали това е правилно, или грешно. Това беше кулминацията на едно дълго пътуване… или може би началото на такова.

Обвих ръце около врата му и го притеглих по-близо. Не ми пукаше, че се намирахме на публично място. Не ми пукаше, че той беше морой. Имаше значение единствено, че беше Ейдриън, моят Ейдриън. Моята половинка. Моят партньор в престъплението, в дългата битка, в която току-що се бях впуснала, за да поправя злото и нередностите в света на алхимиците и мороите. Може би Маркъс беше прав, че също така се бях запътила към унищожението си, но не ме бе грижа. В този момент ми се струваше, че докато с Ейдриън сме заедно, нито едно предизвикателство нямаше да ни се опре.

Не зная колко дълго сме стояли там и сме се целували. Както казах, светът около мен бе изчезнал. Времето бе спряло. Бях потопена в топлината на тялото на Ейдриън, притиснато до моето, в неговото ухание, във вкуса на устните му. Само това имаше значение сега и аз се улових, че си мисля за нашата недовършена работа в съня.

Когато най-после прекъснахме целувката — прекалено скоро, що се отнасяше до мен — останахме прегърнати. Звукът от кискане ме накара да погледна настрани, където две малки деца стояха, смееха се и сочеха към нас. Като видяха, че ги гледам, побързаха да изчезнат. Извърнах се отново към Ейдриън. Имах чувството, че ще се разтопя от щастие, когато надникнах в очите му.

— Това е доста по-добре, отколкото любовта отдалеч — промълвих.

Той отметна кичур от лицето ми и впи очи в моите.

— Какво те накара да размислиш? Искам да кажа, знаех, че няма да можеш да стоиш далеч от мен, но няма да те лъжа… за известно време малко ме изплаши.

Облегнах се на гърдите му.

— Всъщност е комбинация от няколко неща. Един изненадващо добър съвет от Джил. Една от очарователните истории на Улф — между другото трябва обезателно да ти разкажа за кухнята му. Освен това, не спирах да мисля за онзи път, когато бяхме върху масата.

Ейдриън се измести съвсем малко, за да можем отново да се гледаме. Беше един от онези редки мигове, когато бе напълно смаян.

— Я чакай да видя дали правилно съм разбрал. Бъдещето на нашата връзка е зависела от съвета на едно петнайсетгодишно момиче, една навярно измислена история на едноок треньор на чихуахуа и моите неромантични — при все това умели — целувки върху маса, отрупана със сребърни прибори и китайски порцелан?

— Ъхъ — потвърдих след кратък размисъл.

— И това било всичко, така ли? Аз пък си мислех, че ще ми е много трудно да те спечеля. — Той отново стана сериозен и ме целуна леко по челото. — Какво ще правим сега?

— Ще разгледаме този прекрасен музей, в който ме подмами. Ще се влюбиш в изкуството на етруските.

Онази негова дяволита усмивка, която толкова много обичах, озари лицето му.

— Сигурен съм, че ще се влюбя. Но аз имах предвид бъдещето. Какво ще правим с нас — с всичко, което се случи?

Улових ръцете му и го задържах все така близо до мен.

— И откога си започнал да се тревожиш за последствията или за бъдещето?